Това, което направи най-силно впечатление на Миракъл по време на пътуването, бе красотата на природата — сочната трева, буйната зеленина, мекият влажен въздух, ливадите с лютичета и долините, осеяни с огромни брястове, които надигаха пищните си корони към синьото небе.
Минаваха покрай красиви селски къщи от тухла и камък. С пъстри дворове и причудливо подкастрени храсти. Във всяко селце имаше бирарии, където кротки пиячи се събираха под широките корони на дъбове и кестени. Възрастни мъже надигаха халбите за поздрав, когато каретата изтрополяваше край тях.
Беше неделя и черковните камбани ехтяха — сякаш ангелски хор огласяше околността. Цели семейства сновяха безцелно по земите, по пътищата, по ливадите. Деца в бели роклички подскачаха по килима от цветя. Черковният хор отпращаше възторжено послание към небесата.
— Прекрасно е, нали? — каза Ели, възхитена от гледките.
— Най-прекрасната местност, която някога съм виждала — отвърна честно Миракъл. Силно вълнение я обхвана. Отчаянието и объркаността, които преживя през последните дни, сега не й изглеждаха толкова страшни. Имаше нещо в земята, небето и свободата, което й харесваше. То я лекуваше.
— Скоро ли ще пристигнем в Бейсингстоук? — попита нетърпеливо тя.
— От четвърт час вече пътуваме из неговите земи, скъпа.
Изненадана, Миракъл започна още по-внимателно да разглежда хълмовете и долините. Имаше огромни дъбове и живи стени от бряст и ясен. А в далечината тъмнееха гъсти гори.
Ели извика на кочияша да спре, слезе от каретата и каза на Миракъл:
— Елате с мене, скъпа. Трудно може да се оцени красотата и ведрината на природата, когато прелетявате край нея. Хванете ме за ръка. Да повървим до върха на хълма.
Миракъл я улови. Ръката бе топла и мъничка като нейната и я стискаше с обич и нежност, което сви гърлото й.
Изкачиха могилата и дъхът на Миракъл секна. Докъдето поглед стигаше — море от зеленина. Нивите с овес и пшеница се редуваха с прокарала млада царевица. На изток пасяха стада овце, а на запад — говеда. Всичко беше нашарено от сложна плетеница от междуселски пътища с дървета отстрани, които водеха нагоре и надолу по хълмовете към каменни къщи със сламени покриви. Постройките бяха целите в бръшлян и лозници. Навсякъде се виеха живи плетове от шипки и орлови нокти.
— Бейсингстоук? — Можа само да произнесе Миракъл.
— Всичкото това — обясни Ели с гордост в гласа. — Ето онези къщи там са на арендаторите. Разбира се, има земеделци със семействата им. Но има и много занаятчии — едни от най-добрите майстори в Англия — браничари, дърводелци, кошничари, майстори на каруци, стълби и гребла. Да не споменавам ковачите и зидарите. Черквата, покрай която минахме преди няколко мили, е построена от лорд Бейсингстоук специално за неговите работници. Той заръча и бирариите. Лордът не разрешава деца под дванадесет години да работят на полето. Той знае, че образованието е от голяма важност за младия ум. Би трябвало да добавя, че Негово благородие завърши в Оксфорд с Magna cum Laude4. После отиде да учи в Грейс Ин.
— Ще го видя ли най-сетне? — попита Миракъл и лека уплаха се появи в очите на Ели.
— Не съм сигурна. Чух, че е извън страната… Май в Париж…
— Жалко — въздъхна Миракъл. — Бих искала да се запозная с него. Изглежда е необикновена личност.
Тя затвори очи и обърна лице към слънцето. Вятърът целуваше страните и си играеше с косите й. Прекрасно усамотение, нарушавано само от пърхането на яребици и фазани. Откак бе напуснала Кависбрук, не се бе наслаждавала на такъв покой!
— Почти стигнахме — каза Ели и Миракъл неохотно отвори натежалите си клепачи. Видя, че компаньонката й сочи хълма в далечината. — Точно зад него е Бейсингстоук Хол.
Нищо не можеше да я подготви за онова, което я очакваше. Нищо.
Слизайки от каретата, Миракъл безмълвно загледа къщата. Истински палат! Дори думата „палат“ омаловажаваше това пред нея.
— Бейсингстоук спечели имението, заложено при игра на карти преди десет години — обясни Ели и кимна на кочияша да разтовари багажа. — Тогава бе само двадесетгодишен. Къщата, която виждате днес, тогава беше почти руина.
Миракъл тръгна по широката павирана с тухли алея, която водеше до голям мраморен вход с масивни колони. Покрай нея се простираха морави като зелени езера, набраздени от пътечки за фонтаните. Колко умело се вплиташе изграденото от човешка ръка със сътвореното от природата! Моравите се сливаха с парка, в който блестяха слънчеви езера. Сърцето на Миракъл запрепуска, когато една сърна в далечината повдигна глава и погледна толкова кротко, че момичето помисли, че би могло да иде чак до нея, без да я изплаши.