— Джеси! — Гласът долетя иззад храстите, мъжествено дълбок и с нотка на раздразнение и тревога. — Джесика Алис Сойър!
— Ъ-хъ. Това е цялото ми име. — Ала когато Джеси скочи на крака, очите й святкаха. Очевидно не се страхуваше от наказание. — Насам, татко! Аз съм тук с Ана! Ела да ни видиш!
След миг над розите се извиси един мъж. Нямаше нужда от никаква дарба, за да се почувстват вълните на смущение, облекчение и раздразнение. Ана премигна, изненадана, че този грубоват мъж бе бащата на малкото духче, което подскачаше край нея.
Може би двудневната брада го правеше да изглежда толкова опасен, помисли тя. Но се съмняваше. Зад тъмната сянка се виждаше остро изсечено лице, със строго стиснати плътни устни. Само очите бяха като на дъщеря му, блестящи, ясносини, в момента помрачени от нескрито нетърпение. Слънцето хвърляше червеникави отблясъци в тъмната му рошава коса.
Както бе клекнала на земята, й се струваше огромен. Атлетично стегнат и смущаващо силен в раздърпаната си тениска и избелели, разнищени по шевовете джинси.
— Джесика, не ти ли казах да стоиш в двора?
— Май че да… — Тя се усмихна подкупващо. — Ние с Дейзи чухме Ана да пее и като погледнахме, оная пеперуда беше кацнала на ръката й. А тя каза, че може понякога да идваме. Има коте, виждаш ли? А братовчед й има коне, пък братовчедка й има и коте, и куче.
Очевидно свикнал с бърборенето на Джеси, баща й я изчака да свърши.
— Когато ти поръчам да стоиш в двора, а те няма, започвам да се тревожа.
Беше казано простичко и спокойно. Ана трябваше да признае, че на този човек не му се налагаше да повишава глас и да сипе закани, за да изрази каквото иска. Тя се почувства не по малко виновна от Джеси.
— Извинявай, татко — измърмори момиченцето намусено.
— Аз трябва да ви се извиня, господин Сойър. — Ана се изправи и сложи ръка на рамото на Джеси. В края на краищата, и двете бяха хванати на местопрестъплението. — Аз я поканих да дойде и компанията й ми беше толкова приятна, та не ми дойде наум, че няма да можете да видите къде е.
Той за момент не каза нищо, само я загледа с ясните си очи, докато Ана вече едва се сдържаше да не се заизвива под погледа му. Когато господин Сойър отново насочи вниманието си към дъщеря си, тя осъзна, че бе спряла да диша.
— Трябва да прибереш Дейзи и да я нахраниш.
— Добре. — Джеси вдигна недоволното кученце, ала баща й наклони глава и тя спря.
— И благодари на госпожа…
— Госпожица — подсказа му Ана. — Донован. Анастасия Донован.
— Благодари на госпожица Донован, че те е изтърпяла.
— Благодаря ти, че ме изтърпя, Ана — пропя любезно Джеси и й се усмихна съзаклятнически. — Може ли пак да дойда?
— Надявам се, че ще дойдеш.
Преди да се скрие в храстите, Джеси се усмихна лъчезарно на баща си:
— Не исках да те тревожа, татко. Честно.
Той се наведе и я щипна по нослето:
— Калпазанка такава! — Но Ана почувства каква любов се криеше зад думите му.
Джеси прихна и се втурна през двора с дърпащото се в ръцете й кученце. Ана продължи да се усмихва, докато студените сини очи се обърнаха към нея.
— Джеси е чудесно дете — започна тя, изненадана, че й се налагаше да изтрие мокрите си длани в шортите. — Наистина ви се извинявам, че не се погрижих да разбера дали знаете къде е, ала се надявам, че ще й позволите отново да ме навести.
— Това не е било ваше задължение. — Гласът му бе студен, нито приятелски, нито враждебен. Ана имаше неприятното чувство, че я претеглят, от върха на главата до дъното на позеленелите от тревата шорти. — Джеси е естествено любопитна и приятелски настроена. Понякога прекалено. И през ум не й минава, че на света има хора, които биха злоупотребили с това.
Ана наклони глава, вече и тя също толкова студена:
— Разбрах ви, господин Сойър. Макар че, уверявам ви, рядко ми се случва да похапвам малки момиченца за закуска.
Той се усмихна и леката извивка на устните му сякаш стопи остротата от лицето му, като на нейно място се появи неудържимо привлекателно изражение.
— Вие определено не отговаряте на представата ми за човекоядка, госпожице Донован. Сега е мой ред да се извиня. Тя здравата ме изплаши. Още не бях разопаковал багажа, и вече я загубих.
— Просто не сте знаели къде е. — Ана отново пробва една предпазлива усмивка. Погледна зад гърба му към съседната двуетажна къща. Въпреки че бе доволна от усамотението си, се радваше, че къщата не бе останала дълго време празна. — Хубаво е наблизо да живее дете, особено такова забавно като Джеси. Надявам се, че ще й разрешите да идва тук.
— Често се чудя дали изобщо мога нещо да й „разреша“. — Той докосна с пръст една малка розова пъпка. — Ако не издигнете на мястото на розовите храсти триметрова ограда, тя ще се върне. — Поне вече знаеше къде да я търси, ако отново изчезнеше. — Не се притеснявайте да я изгоните, ако злоупотреби с гостоприемството ви. — Пъхна ръце в джобовете си. — Я да отида да видя дали няма да нахрани Дейзи с нашата вечеря.