Минаха само два месеца, преди да последва нещо като сватба. Не беше голямото събитие с тържествената процесия към олтара, което Верити винаги си бе представяла. Вместо това избягаха и подписаха в една агенция в Лондон. Свидетели им бяха само чистачката и един пощальон, който случайно минаваше наблизо. По-скромно от това нямаше накъде да стане. Но след първите няколко трескави нощи, изпълнени със секс и вино, секс и храна, секс и дълги разходки в парка „Сейнт Джеймс“, съвсем наблизо до хотел „Риц“, в който бяха отседнали, Верити осъзна, че го отегчава. Особено след като той я придружи до банката ѝ и я помоли да изтегли всичките си спестявания. Тя ги изтегли и му ги даде. Възлизаха само на няколко хилядарки, защото тя не беше „момичето с тръста“, за което я мислеше той. Това бяха парите, които от години ѝ подаряваха за рождения ден. Когато човек наближи трийсет, сумата вече е солидна, а точно тогава кръстниците започват да вдигат ръце от него с мисълта, че е достатъчно голям да се грижи сам за себе си. И тя наистина беше — тъкмо щеше да започне, но тогава се омъжи, а накрая просто избяга. Хукна като младите понита за поло, които той обичаше повече от нея, и по най-глупав начин му остави всичко, което бе останало в банката, както и бижутата си, защото не искаше да изглежда лоша.
И сега какво? Току-що преживя пътуване, от което можеше да ти настръхне косата и при което едва не загина, и сега се бе спряла за временен престой на място, на което не бе идвала никога преди, но по някакъв начин го познаваше, с непозната жена и бъдеще, което изглеждаше съвсем непредвидимо. Гледаше със страхопочитание боядисаната в розово вила, градините с ниско подрязаните живи плетове покрай цветни лехи, пропити от аромат на жасмин — по-приятен от всеки изкуствено произведен парфюм. Небето бе безкрайно и синьо. Някъде на свобода бродеше един маниак с дукати монстро, който се бе опитал да ги убие. Или да убие жената, на която принадлежаха тази кола и тази къща.
Верити се обърна и погледна към нея.
— Коя си ти всъщност? — попита тя. — И защо носиш тези глупави ръкавици, плетени на една кука?
Няма да споделя с Верити, но, разбира се, има основателна причина да нося ръкавици — плетени на една кука през лятото, а през студените месеци — от много мека, гъвкава кожа в различни цветове. Понякога дори червено, защото, щом трябва да ги нося, защо да не ги направя страхотни? Да, прави сте, плетените на една кука ръкавици не са страхотни, но държат хладно в тези топли дни в Южна Франция. Както вече споменах, плете ми ги една съседка. Вече е над деветдесет и едва вижда куката и финия памук, който използва, но както казва весело, това умение и бездруго вече се е превърнало в инстинкт. „Няма нужда да гледам, пръстите ми просто не спират да работят“ — добавя тя и аз се смея. Затова, разбира се, имам запас от тях в новия си дом — във всички възможни цветове и прежди, дори кашмирени, прибрани в третото чекмедже на скрина в спалнята върху купчина стари любовни писма, от които все още не ми даваше сърце да се отърва. Винаги съм вярвала, че когато любовта си отиде, същото трябва да се случи и с memento mori4 — вече безжизнените любовни писма и дребните подаръци, някога избирани с обич, изсъхналите рози и старите спомени — но когато настъпеше мигът, не можех да го направя. Просто ги вземах със себе си. Но както вече казах, мен ме бива най-вече в това да карам любимите си да си тръгнат. Никога не бях жестока или дори нелюбезна. „Слушай, сладък — казвах — според мен е време всеки да продължи по пътя си. Беше ни толкова хубаво, нали?“
Както можете да си представите, не всички приемаха това с усмивка и примирение. Чувала съм доста груби думи по свой адрес — изсъхналите рози не са единственото, което са ми мятали. Аз обаче запазвах самообладанието си непокътнато, а сърцето — невредимо и се опитвах да продължа напред, без помежду ни да остава прекалено много болка — между нас, противниците, бившите любовници, слава богу, никога съпрузи. И никога през живота си не съм отнемала съпруга на друга жена. Не че не съм имала тази възможност, но ми беше трудно да контролирам собствения си живот дори и без да се нагърбвам с чужди проблеми. А от тези проблеми наистина беше по-добре човек да стои настрана.