Выбрать главу

Имало ли е някога по-вълшебна нощ? Точно толкова топла, колкото да се появиш с голи рамене, точно толкова хладна, че по-късно да накара един мъж да плъзне сакото си над тези рамене, точно толкова елегантна, че да можеш да се облечеш в най-хубавата си рокля по последна парижка мода, да извадиш най-скъпите си бижута от банковите сейфове и да ги разположиш като камъни за игра на елегантни рамене и елегантни ръце. Лично аз носех перлите. Освен това носех новия пръстен — сапфира от Бирма, от чиито мини вадят най-красивите сапфири, за да ги продадат чрез Амстердам, където най-скъпите и най-големи камъни се шлифоват от майстори, които освен това са художници, така че всяка повърхност отразява светлината и блести като късче тъмносин рай.

А кой беше мъжът, който ми направи този прекрасен подарък?

Казваше се Уолт Матюс, известен като Железния Матюс заради дръзките си приключения в части на света, в които повечето хора никога не биха се осмелили да стъпят. Той не само беше оцелял след потъването на тогава съвсем новия и най-голям лайнер, построен някога — „Титаник“, — но бе спасил много пътници от океана, отказвайки да заеме място в последната малка оранжева спасителна лодка, макар да е знаел, че така се отказва от всеки шанс да оцелее. И все пак бе оцелял във води, толкова студени, че краката му замръзнали и се уплашил, че повече няма да може нито да рита, нито да плува. И тогава ненадейно попаднал в топло течение. Носил се по повърхността на морето часове наред, докато накрая го прибрал един минаващ кораб. „Такъв е животът… или смъртта“ беше заключил той в емоционална реч за преживяното. Освен това беше заявил, че след това никога повече не се страхувал от смъртта.

По-късно му казах, че е оцелял само за да може да ме намери и да се влюби в мен. Аз бях неговата съдба. Той отговори, че се е влюбил в парфюма ми. „Парижка вечер“, така се казваше, или, разбира се, Soir de Paris на френски. Беше от „Буржоа“ и аз никога не разбрах дали останах по-запленена от красивата кобалтовосиня бутилка със сребърна запушалка, или от самия аромат на виолетки и люляк.

С Уолт се запознахме не в Париж, а в Лондон, където бях отишла да посетя художествена изложба и да се срещна с някои стари приятели. Изложбата беше в галерия на Бонд стрийт и това ме устройваше идеално, защото означаваше, че в същото време мога да видя последната мода на витрините на магазините и по-конкретно в една малка бижутерия, която се казваше, както ми се струва, La Vielle Russie6 и в която, естествено, предлагаха красиви предмети от стария руски двор, продадени от емигранти с отчаяна нужда от пари в новата страна, в която сега бяха осъдени да живеят.

С ненадеждната си памет се опитвам да си спомня дали първо отидох на изложбата и се влюбих в мъжа, или отидох първо в бижутерийния магазин и се влюбих в сапфира. Във всеки случай получих мъжа, пръстена, а по-късно — и една картина. И, разбира се, картината се оказа най-важната покупка в целия ми живот, по-важна дори от вила „Романтика“.

Изложбата не беше важна — представляваше само стотина творби, подпрени на каменна стена. Дори не на масите — смятаха ги за съвсем маловажни. Продавачите им почти гладуваха и няколко английски лири можеха да означават разликата между бъдеще и липсата му. Аз, разбира се, помогнах с радост. Не много отдавна се намирах на тяхно място.

В пейзажа имаше нещо особено — нещо, което привлече вниманието ми. Отстъпих назад, за да погледна пак. Картината беше дело на английски художник — Дж. М. У. Търнър. Река, бурна вода с белите гребени на вълните. Брегът изглеждаше сиво-син на дъждовната светлина, която толкова често покрива английската провинция и подчертава красотата ѝ. Над реката се издигаше малка странноприемница, като че ли готова всеки момент да падне в нея. На втория етаж на странноприемницата имаше прозорец с ромбовидна украса и тъмночервени завеси, полускрити зад стъклото. По някакъв начин познавах тази странноприемница; познавах тази стая с извити прозорци и червените пердета, които щях да дръпна плътно, за да се изолирам от нощта, от целия свят, за да мога да остана насаме с мъжа, когото истински обичах.

вернуться

6

„Старата Русия“ (фр.). — Б.пр.