И преди бях виждала тази картина. Сега се взирах в бъдещето си.
Но да започнем отначало. При първата ни среща сякаш ме порази светкавица. И двамата веднага разбрахме, че ще имаме връзка, разбрахме го на обществено място, пред десетки хора. Стояхме, без да можем да откъснем поглед един от друг, запленени един от друг с онази физическа сила, която връхлита хората толкова рядко и когато ги връхлети, не може да бъде пренебрегната. Дори не си давахме сметка, че хората ни гледат, несъмнено развеселени от очевидната ни сексуална frisson7. Не можехме да я скрием. Бях така очарована, че краката ми се подкосиха, тялото — също, а той внимателно сложи хартиената програма над слабините си.
— Искате ли да изпием по чаша шампанско? — попита ме той.
Желаех, разбира се. Щях да пожелая веднага да скоча в леглото му, ако ме беше помолил.
Макар че бях реалистка по отношение на секса, чувствата бяха нещо друго — нещо, което внимавах да изключа от живота си. Бях на двайсет и пет години, никога не се бях омъжвала и едва ли щях да се омъжа с репутация като моята. Всъщност единственото ми предложение дойде от сладкия Рекс и дори тогава дълбоко в сърцето си знаех, че не е истинско. Той имаше добри намерения, обичаше ме, това беше нещо, което един джентълмен трябва да направи за жената, която обича. Затова винаги ще го помня. И затова че по-късно, когато имах нужда от помощ, той ми помогна.
Все едно, преди това да се случи — всъщност веднага, на мига — се влюбих в Железния Уолт Матюс.
Спомням си какво точно носех онази вечер: черна рокля от „Шанел“ с дълги тесни ръкави от сребриста коприна и със скромна якичка от бял атлаз. Черни атлазени обувки, разбира се, с малки фльонги от изкуствени диаманти отзад, а не отпред, както е по-разпространено. Никога не съм се спирала на обичайното. Разбира се, точно аз накарах да преместят фльонгите. Това предизвика множество коментари и завистливи женски погледи, мога да ви кажа.
Черни копринени чорапи с ръб, както диктуваше модата. Трудно ми беше да ги държа прави, но ефектът беше много сексапилен. Сигурна съм, че всеки мъж онази вечер се питаше къде ли свършват тези ивици.
Моят Железен Матюс положително се питаше. И това бе всичко, което очаквахме един от друг. „Беше ли наистина любов?“ — питам се дори сега. И да, беше. В действителност той беше единственият мъж, когото съм обичала истински.
Много пъти щяхме да отсядаме в тази странноприемница, в същата просторна стая с изглед към реката, да затваряме тези червени завеси от дамаска, но да оставяме прозореца с ромбовидна решетка отворен, за да чуваме как реката ромоли към бента, където се изливаше в огромен облак от бяла пяна в безкрайността и може би в забравата. Сякаш тази река можеше да предскаже бъдещето ми.
Четиридесета глава
Живяхме заедно точно една година. Една съвършена година, която ще помня до края на живота си.
Прекарахме тази съвършена година във вила „Романтика“ без да посещаваме постоянните партита, пиехме от местното вино с вечеря, която често приготвях сама — нов талант, който дори не бях подозирала, че притежавам, защото никога преди не бях проявявала особен интерес към храната. Но сега наблизо имаше безброй пазари с плодове и зеленчуци от местните хълмове, мляко и сирена от тукашните крави, цветя, набрани и завързани с панделки от местните момичета. Обичах всяка минута от живота през тази година, обичах всичко у него и обичах мъжа си.
Колко прекрасно беше да го кажа! Моят мъж.
Прекарвахме заедно всяка секунда, често пъти в просторната кухня, където пържех бекона за закуска (обикновено късно следобед). От аромата му устата ми се пълнеше със слюнка. Уолт режеше филии от огромен хляб, натриваше ги в мазнината от бекона в тигана, оставяше ги да поемат соковете, докато станат леко хрупкави. Кафето се вареше бавно в новата машина и ме караше да очаквам с нетърпение пълната чаша, мислено да се опитвам да го накарам да потече по-бързо, докато приготвянето му отнемаше, както ми се струваше, цяла вечност. Жълтите чинии и купичките за кафе вече бяха наредени на масата. Когато кафето най-накрая станеше готово, пълнех тези купички почти до ръба, оставяйки само един пръст за гъстото мляко, а после вдигах купичката с две ръце и отпивах — навик, който моят мъж смяташе за варварски, защото бе израснал с чаши с дръжки, макар да предполагах, че няма проблем да пие бира в халби без дръжки. На чужденец като него можеше да му се струва варварско, но за французойка като мен това бе най-божествената закуска на света.