Изживях живота си, поддържана от тези спомени, в малката ферма в долината Люберон, където никой не ме познаваше — посивяла жена, възрастна, но все още изправена, с онази стойка на танцьорка, която щях да запазя докрай. Не остана никой, който да се интересува от това, че жената, която продава на пазара картофи, някога е била звездата, пяла и танцувала на най-големите сцени на света, с любовник, известен колкото самата нея, ако не и повече. Жената, която го бе убила.
Аз, разбира се, помнех всичко. Точно затова най-накрая взех химикалката си и го записах на тези страници — за хората, които ще дойдат след мен и може да изпитат известно любопитство или да си помислят, че сме роднини. Може дори да са близки роднини, защото в крайна сметка все пак имах дъщеря. Едно време. Нали така започва всяка приказка?
В крайна сметка останах просто мадам Матюс, макар че, разбира се, всъщност не бях такава. Можех да седя в местното кафене, след като пазарът затвореше, без никой да ме познае, да отпивам от чашата с червено вино и да кимам ведро на хората, които си правеха труда да ми пожелаят bonjour.
Направих приготовленията си. Отидох при местния notaire8 и направих завещание. Оставих вила „Романтика“ на Жоли Матюс, известна като Джоли, макар че старателно пропуснах да я назова своя дъщеря.
Бяха казали на момичето, че вилата принадлежи на далечна роднина. Знаех, че е идвало няколко пъти и от местните клюки бях научила колко са му харесали тези престои, колко обичало вилата и как благодарение на него тя постепенно била възстановена ако не до блясък, то поне до предишната си красота. Проста. Чиста. Съвършена.
Не можех да желая нищо повече. Дъщеря ми живееше във вилата, създадена и построена от мен. Обичах и двете.
Разбира се, завещах ѝ перлите. Както и пръстена с бирмански сапфир. Приятно ми беше да мисля, че ги носи и че може би ѝ доставят удоволствие, както някога на мен. Както и на момичето, което щеше да дойде след нас — моята внучка Мирабела. Освен това упоменах в завещанието, че домашните ми любимци трябва да живеят във вилата. Вече съм готова да си отида. Истината е, че живях достатъчно дълго. Бях отдала на света всичко, което можех, бях се смяла и познала радостта да бъда обичана. В крайна сметка това се оказа достатъчно.
Малкото ми кафяво кутре легна в скута ми и погледна скръбно в избледнелите ми сини очи. Сивият ми котарак се притисна към мен. А мъничкото канарче запя храбрата си песен.
Четвърта част
Настоящето
Четиридесет и пета глава
Не ми харесва как се чувствам. Сякаш съм безкрайно тежка, когато искам да съм безтегловна. Сякаш мозъкът ми е избягал, когато искам да мисля. Сякаш гърдите ми все още се издуват от вода, а ребрата ми пламтят от болка. Сякаш съм дрогирана.
Предполагам, че така се чувства човек, когато е дрогиран до някакво покорно състояние, в което не му остава воля, не му остава начин да накара крайниците си да се подчиняват на командите на мозъка. Или може би мозъкът издава неправилните заповеди. Откъде да знам?
Просто лежа тук и отчаяно се опитвам да започна да мисля. Да си спомням. Мисля, че ако не успея, ще умра, а не искам. Трябва да свърша някои неща, преди да си отида, а освен това съм още много млада. Искам да се погрижа моят неверен съпруг да разбере какво наистина мисля за него. Искам Мирабела да разбере колко се радвам, задето ме намери във влака и ме направи своя приятелка. И искам да благодаря на Шефа, че ми спаси живота. Поне се надявам, че го е спасил.
Спомням си как ме извади от вълните, как отмести мократа ми коса от лицето, как ме държеше в прегръдките си, докато вървеше по плажа, преди да извика: „Намерих я!“. Помня, че каза: „Удавила се е“.
Затова значи ми се струваше, че дробовете ми са пълни с вода. Сега си спомням неимоверната ѝ тежест, но си спомням и нещо повече: помня как вълните се плискаха над мен, как потънах под тях. Този път бяха черни, а не зелени, както когато плувах в тях и бях толкова щастлива. И все пак усещах под себе си пясъка и знаех, че не съм навътре, надълбоко, че просто си почивам тук. Докато Шефа не дойде и не ме извади. Вдигна ме в силните си ръце, както винаги правят героите по филмите. Почти очаквах да го видя в костюм на Супермен, вместо в бялата риза и папийонката, които носеше на вечеря. Господи, мисля, че се влюбих в него в този миг. Човек никога не бива да подценява притегателната сила на властта — все едно дали е сила, както в този момент, или важност и богатство, които той и бездруго си имаше. Тоест, два пъти по-лошо.