Началото на типичните за зимата болести ми предостави възможност да наблюдавам, да лекувам и да се уча. Предписвах сок от кисели плодове при възпаления в устата, сок от бръшлян против възпаление на носа, сварено във вино огнивче против ревматични болки и сладки бадеми при болки в ухото. Имах работа с обичайните порязвания и натъртвания, които трябваше да се почистват и лекуват; счупванията, които трябваше да се наместват и шинират, лапите, които трябваше да се налагат. Обяснявах колко необходима е чистотата, а когато оплакванията от гадене и стомашни разстройства зачестиха, прегледах складовете за месо, осолено и сложено в саламура за зимата, и открих такова, което бе така омекнало и разложено, че гъмжеше от ларви. Сандуик побесня и продавачът на месо, отговорен за случилото се, остана на позорния стълб в Тауър цял ден. На врата му бе окачено мръсното негодно месо, което беше продавал, а останалото се раздаваше на минувачите, за да го замерват.
По-важно за мен беше, че Дьо Монтегю се присъедини към домакинството на Изабела, вмъквайки се с лекота, без да предизвика подозрения. Бяха пристигнали купища молби от мнозина писари и дребни чиновници от Оксфорд и Кеймбридж — всичките с искане за назначения. Дьо Монтегю минаваше за един от тях. Снабден с фалшиви документи, каквито всъщност сигурно мнозина от молителите са имали, той се яви пред Казалес, Сандуик и Розалети. Оказа се, че говори гладко английски, френски, кастилски и латински. Представи се като войник, учен човек, получил образованието си в Болоня и Равена, гасконец по произход, който беше обикалял из Европа и бе усвоил добре дворцовите маниери, много опитен в изготвянето и подпечатването на документи, който сега желаеше да се издигне на служба в кралския двор. Откакто беше започнал да се укрива, Дьо Монтегю беше престанал да използва бащиното си име, укривайки се под името на майка си, така че можеше да смесва истината с измислицата. Когато го разпитаха, той се държеше почтително и вежливо, затова без задръжки препоръчаха на Изабела да го приеме. Дьо Монтегю бе назначен като главен секретар на Червения печат в службата, отговаряща за гардероба на кралицата. Присъствието му ми вдъхваше дълбока утеха. Въпреки това се придържах към предупреждението на Изабела да бъда благоразумна и да оставя всекидневните дела на домакинството й да поглъщат вниманието му все по-дълбоко.
Дьо Монтегю играеше ролята си, бидейки приятел на всички и съюзник на никого в дребните разцепления и домогвания към издигане, които постоянно са на преден план в едно голямо домакинство. Когато все пак се срещахме в някой склад, за да направим списък или да наглеждаме стоварването на стоки, говорехме и разменяхме клюки шепнешком. Дьо Монтегю се беше променил: вече не толкова загрижен за положението си, той изглеждаше по-заинтригуван от това, което ставаше с мен. Именно той ме подтикна да започна дневниците си, които пишех шифровано. Пазя ги и до днес.
— Изброявай — настойчиво рече Дьо Монтегю, — изброявай нещата, които се случват. Те са симптомите, Матилда — търси причината. Накрая всички неща стигат до логичния си завършек: трябва да има, ще има решение за всичко това.
Често размишлявах върху думите му в дните преди коронацията. Разделях времето си между обслужването на принцесата, приготвянето и разнасянето на лекарства и спомените за миналото. Дьо Монтегю говореше истината и ме подтикна към действие. Шокът и болката от последните няколко седмици намаляваха. Защо трябваше да стоя като някоя набожна послушница и да се оставям да бъда нападана, заплашвана, потискана и тормозена от величията? Можех да отвърна на удара. Чичо Реджиналд беше суров и взискателен наставник: винаги беше настоявал да правя списък на симптомите.
— Записвай — нареждаше той — всичко, което забележиш по отношение на дадено страдание или билка. Изучавай отбелязаното, размишлявай, търси обща особеност и нелогични изменения. Матилда, две неща направляват живота ти: страстта и логиката. Те не си противоречат, а се допълват взаимно — погалваше ме по челото. — Матилда, обичам те като дъщеря, затова и искам да си близо до мен. Е, какво илюстрира първата част от изказването ми?
— Страстта, чичо.
— Добре, а втората?
— Логиката — усмихвах се.
Милостива Богородице, Дево Марийо, дори сега, години по-късно, сълзите пак напират в очите ми. През онзи мрачен февруари призракът на Реджиналд дьо Деинкур завладяваше душата ми все повече и повече. Може би това се дължеше на появата на Дьо Монтегю, на онова, което Изабела наричаше поврат, или пък може би, подобно на боец, умело служещ си с меча, исках най-сетне да изляза от сенките, за да се изправя срещу враговете си. Върнах се към дневниците си, записвайки със сбития си почерк и с тайнопис всичко, което си спомнях: онази сутрин пред помещението за мъртъвци, схватката на стълбите в Кентърбъри и най-важното, онзи миг, когато бях бутнала вратата на мосю дьо Витри, за да я отворя. Добавих дребните подробности от въпросните дни — какво бях яла, какво бях видяла, за да дадат тласък на размислите ми. Следвах правилата на лечителското изкуство, съсредоточавайки се точно върху нещата, които бях видяла и преживяла и върху които бях размишлявала. Отново и отново се връщах към клането в дома на дьо Витри. В онзи ден бях убила човек. Бях шокирана, бях побягнала, затова душата ми бе неспокойна. Спомних си как влязох в къщата на търговеца. Съсредоточих се върху един определен факт: входната врата беше отворена, резето беше вдигнато, не беше заключено. Защо? Наемникът можеше да е убил жертвите си и да си е тръгнал, но той със сигурност щеше да пусне резето на входната врата и да избяга през някой прозорец, за да запази убийствата в тайна колкото е възможно по-дълго. Това ли беше важното? Дали убиецът беше пропуснал да съобрази? Или пък — и вече започвах да се уверявам в това — аз го бях изпреварила? Дали не бях влязла в онази къща, преди той да успее да превърти ключа и да дръпне резетата? Със сигурност един убиец би заключил и залостил вратата, за да не би някой да влезе зад гърба му, както бях сторила аз? Представих си, че стоя в коридора, оглеждайки сенчестите ниши и малките стаички, от които се отиваше нататък в къщата. Беше ли се спотайвал убиецът там, когато влязох? Но ако беше така, защо не ме беше нападнал? Зададох същия въпрос на Дьо Монтегю — той също беше озадачен.