Изабела се държеше като професионална оплаквачка. Тя постави монетите върху очите на Пелет и запали висока свещ пред преградата между нефа и мястото за хористите в „Ла Сент Шапел“. Разбира се, Филип и неговите приближени може и да са заподозрели нещо, но по онова време арсеникът беше рядко срещан, а това, че и ние с Изабела се разболяхме, сочеше внезапна инфекция, с която Пелет не беше успял да се пребори — обрат на съдбата, най-обикновена нещастна случайност. Хитростта на Изабела беше достатъчна, за да заблуди хората. Тя не ми каза и дума, а когато се опитах да заговоря, притисна пръсти към устните ми.
— Те отидоха при Бога, Матилда — прошепна тя, — за да отговорят на зова за отмъщение заради пролятата невинна кръв.
Не можех да измисля по-подходяща епитафия. Междувременно Казалес и Розалети вече бяха заминали за Англия, но два дни преди Коледа, точно същата вечер, когато трупът на Пелет беше изпратен в града, за да бъде погребан, един опръскан с кал пратеник влезе със силен тропот във вътрешния двор на двореца. Вестта, която съобщи, бързо се разнесе из двореца: Казалес и Розалети се връщаха! На път за Булон, близо до Монтрьой, срещнали трима нови английски дипломатически представители — сър Ралф Сандуик, комендант на Лондонския Тауър, лорд Уолтър Уенлок, абат на Уестминстър и сър Джон Бакел, рицар. Тези трима души се били осмелили да прекосят леденостудените Тесни морета, за да донесат удивителни новини. Едуард Английски бе приел всички искания на французите. Женитбата му с Изабела щеше да се състои. Английският крал дори назовал мястото: катедралата „Нотр Дам“ в Булон, в областта Понтийо — участък от Нормандия, все още намиращ се под управлението на английската корона. Сватбата щеше да се състои през новата година и то със сигурност не по-късно от деня, в който се честваше обръщането на свети Павел — двайсет и пети януари. Пратеникът носеше писмо, подпечатано и от Казалес, и от Розалети, в което се обобщаваше накратко донесената от тях новина. Тя бе оповестена из кралските покои и то отново от Марини, на великолепно празненство, набързо организирано в Залата на лилиите в центъра на двореца.
Радостта на Филип и неговите министри бе очевидна. Не бяха пожалени никакви разходи. Музиканти с ребека, тамбура и виола свиреха весели мелодии, докато жонгльори, акробати, клоуни и шутове забавляваха кралското домочадие. Всички пирувахме със сочно еленско месо и прясна риба, уловена в кралските рибарници, последвани от говеждо и свинско, поднесени във винен сос, сгъстен с месо от петел и бадемови ядки и подправен с карамфил и захар. Странстващ певец, облечен като архангел Гавраил, изпя песен, посветена на Изабела:
Обектът на цялото това веселие и ликуване си оставаше все така с неподвижно лице, бяло като слонова кост, с втренчени сини очи. Тя почти не пи, а само седеше, с плътно стиснати устни. Щом празненството приключи и любимите мелези на краля бяха пуснати да влязат в стаята, Изабела се оттегли, давайки ми знак да я последвам. Тя нареди на пажовете, които носеха факлите, да я придружат до малкия параклис, който имаше обичай да посещава. Щом влезе вътре, тя ги отпрати и ми каза да заключа и залостя вратата. Параклисът бе леденостуден — в мангала имаше само купчина сгурия и пепел. Без да обръща внимание на протестите ми, Изабела си свали роклята и мантията. Само по долна риза, тя отиде боса до олтара и се просна по очи на около два ярда пред преградата, отделяща кораба на църквата от мястото за хористите. Просната на леденостудените големи каменни плочи, тя запълзя напред, подобно на разкайващ се грешник, който пълзи, за да целуне кръста на Разпети петък и да легне с протегнати ръце и с лице на земята пред олтара. Опитах се да я покрия с наметката си, но тя повдигна рамене и я отхвърли. Приклекнах в подножието на една колона: студът пропълзя нагоре и по краката ми, а от неудобната поза мускулите на гърба ми спазматично се свиха. Дворцовите камбани отбелязаха отминаващия час, но принцесата все още лежеше като заспала. Най-сетне се надигна, облече се и ми се усмихна, щипвайки ме по бузата.