В коледната вечер, в Залата на лилиите, Филип устрои голямо тържество. Бяха подредени четири маси във формата на квадрат, отделени от паравани, украсени с великолепни гоблени, изобразяващи славните времена на династията на лилиите и подвизите на Капетите. На главната маса седяха Филип, Марини и Ногаре заедно с Уенлок и Бакел. На втората тримата синове на Филип развличаха Казалес и Розалети — забелязах Луи да ме гледа злобно. На третата маса седяха важни духовници, дипломати и служители. На четвъртата, срещу баща си, Изабела, обслужвана от мен, забавляваше Сандуик и секретарите на английската делегация. Беше наистина великолепно пиршество — поднесоха супа от смляно месо на петел, сгъстена с бадемово мляко и поднесена с нарове и червени захаросани плодове. Блюда с печено месо, младо козле, задушено в сметана, патици и пилета, желиран омар, последван от жито, сварено в прясно мляко и подправено с канела и захар. Музиканти свиреха жива и весела музика, а хорове от момчета със звънки гласове нежно пееха коледни песни.
О, добре си спомням тази вечер. Смъртта също присъстваше на празненството. Седях до Сандуик и бързо си дадох сметка, че той бе дошъл не само като дипломатически пратеник — поне според плановете на английския крал той бе определен да замести Пелет като Custos, началник на охраната на принцесата веднага щом тя тръгнеше за Булон. Сандуик първо се извини, че не ми е дал подарък, след това ми поднесе кинжала си с красиво оформено острие и дръжка от слонова кост. Помислих си, че е пиян, но той настоя да приема подаръка, като тикаше златисточервената ножница в ръцете ми, а очите му се наляха със сълзи.
— Някога имах дъщеря — промълви той. — Нещо в очите и стойката ти ми напомня за нея — след това се обърна да говори с един от секретарите. Виждах, че е тъжен. С господарката ми вече си бяхме разменили подаръци: тя ми беше подарила един екземпляр от поученията на Хилдегард от Бремен — най-известното бе украсено със злато: „О, човече, вгледай се в човека, защото човекът притежава небето и земята и всички останали създадени неща му принадлежат. Той е едно с тях и всички неща са скрити в него.“ На свой ред аз бях подарила на принцесата един пръстен — подарък от чичо Реджиналд, на който тя много се възхищаваше. На празненството отпивах от виното си и докато гледах как Филип вдига наздравица за мълчаливия Уенлок от Уестминстър, се чудех какво мога да подаря на Сандуик, който толкова много ми напомняше за чичо ми с неговото строго изражение и проявеното към мен внимание. Докоснах го по рамото, а той се обърна с въпросително изражение.
— Злато и сребро аз нямам — отвърнах усмихнато, повтаряйки думите на свети Петър в „Деяния на Апостолите“, а каквото имам, това ви давам.
— И какво е то, мистрес?
— Сър, вие страдате от простудно възпаление, крайниците ви болят, а главата ви е натежала и замаяна.
— Мъдра жена си ти, Матилда!
— Достатъчно мъдра, сър, да знам, че топлото олио, подсолената вода и една отвара от върбинка ще помогнат.
Сандуик си помисли, че го вземам на подбив, но веднъж убеден, прие помощта ми, извинявайки се за очевидното си неразположение, както правят старите хора. Но стар или не, той беше проницателен и хитър. Отпиваше по малко от различните вина и описваше любимия си Тауър с голямата му четиристенна главна кула, опасващите го стени и широките порти, когато бяхме рязко сепнати от някаква суматоха на кралската маса. Нещо ставаше с абат Уенлок. Беше се отпуснал назад в стола си, сграбчил масата, сякаш му се виеше свят. Наоколо се скупчиха слуги и хора от свитата. Сандуик се надигна от стола си, последван от английските секретари. Изабела ми хвърли остър поглед, давайки ми знак да ги последвам. Отначало си помислих, че бенедиктинецът е прекалил с пиенето. Отведоха го в малка странична стаичка и го положиха на пода, пъхвайки украсена с брокат възглавница под главата му. Уенлок обаче явно не осъзнаваше какво става: трепереше и се гърчеше в конвулсии, мърморейки, че усеща краката си студени като камък.