Побързаха да повикат лекар, но неразположението на лорд Уенлок се влоши и думите му станаха неясни — повдигаше му се, но не успя дори да се облекчи в купата от кленово дърво, която тикнаха под устата му. Отпусна се назад, кашляйки дрезгаво. Сложиха под главата му още възглавници. Предсмъртно хъркане отекваше в гърлото му. Сандуик коленичи до него и се опита да го успокои, но лорд-абатът, с клюмаща ту на една, ту на друга страна глава, с изстинал от страдание поглед и уста, зинала да поеме въздух, не беше в състояние да отговори. Повикаха свещеник. Той прошепна словата на опрощението, заглушавайки ужасяващите хрипове на умиращия. Уенлок се разтресе силно, изхърка високо и после се отпусна неподвижно, а главата му клюмна на една страна.
Приклекнах до Сандуик, преструвайки се, че го утешавам, но бързо притиснах пръсти към крака, корема и ръката на абата. Почувствах колко твърди и неподатливи бяха мускулите, сякаш трупното вкочаняване вече беше започнало. Знаех повече от онези лекари. Бях изучавала свойствата на всички видове бучиниш. Разпознах отличителните признаци на това отравяне, спомняйки си направеното от Платон описание на смъртта на Сократ: схващането на крайниците, бавната постепенна загуба на чувствителност, задавеното дишане, последвано от предсмъртните конвулсии. Абат Уенлок беше отровен със смес от бучиниш и вино, но защо, как и от кого?
Шеста глава
„Синовете на Несправедливостта смазват онези, които се съпротивляват.“
Смъртта на Уенлок хвърли сянка над коледните празненства. Филип и неговите министри привидно скърбяха дълбоко, но истината беше, че френският двор приемаше смъртта на Уенлок като смърт на стар човек, изпратен на изнурително пътуване посред зима — просто беше получил пристъп и беше умрял. Тялото му бе измито и балсамирано, ковчегът от орехово дърво — натъпкан с ароматни пастили и торбички с билки, а след това запечатан, за да може да бъде изпратен възможно най-бързо обратно в Уестминстър.
Отново слязох до помещението за временно съхранение на телата на покойниците, където двама слуги с мръсни лица подготвяха тялото на абата, докато един от членовете на свитата на Уенлок — млад капелан, наречен Робърт от Рединг, четеше погребалната служба за мъртвия. Беше стигнал до думите: „Ах, добри Иисусе — не отминавай ме с презрение: спомни Си — моята душа довела е до Твойто въплъщение“ — на латински тези мрачни фрази звучаха още по-тържествено. Стоях, увита в наметало: в помещението за покойници беше ужасно студено. Наблюдавах напрегнато, докато прехвърлях зърната на молитвената броеница през пръстите си. Бях поставила до главата на покойника зимните цветя, които принцесата беше изпратила, заедно с няколко клончета вечнозелени растения. Сега разгледах внимателно трупа. Към деня на свети Стефан трупното вкочаняване, разбира се, вече беше направило мъртвата плът твърда като мрамор, но забелязах също и слабия пурпурночервен обрив върху косматия корем — същият се беше появил и по бузите на мъртвеца, а езикът и устните му бяха оцветени в пурпурно, сякаш с вино. Лекарите на Филип може и да хранеха подозрения, но кой се осмеляваше да ги изрече гласно? Или пък може и да не бяха запознати с бучиниша във всичките му форми, градински и блатен. Смъртта винаги настъпва бързо, от началото до края не минават повече от три часа, докато в същото време е възможно последиците да се ускорят в зависимост от това, дали отровата е извлечена от плода на бучиниша, от неговите листа или — което е още по-смъртоносно — от корен, престоял повече от една година. Възможно е старостта и умората на Уенлок, а също и виното, да са усилили злотворните последици.
Вратата на помещението за покойници се отвори и влезе Сандуик, който носеше траурна свещ. Постави я на масата, където лежеше трупът, прекръсти се и рязко си тръгна. Чакаше ме отвън, като духаше върху облечените в ръкавици пръсти на ръцете си и тропаше с крака. Земята беше хлъзгава от леда, затова той ми предложи ръката си. Виждах, че възпалението на гърлото и ухото все така го мъчи.
— Елате — поканих го, — на принцесата ще й бъде приятно да ви види, а аз ще мога да приложа на практика уменията си.
Той се усмихна закачливо и ме потупа по ръката.