— Милорд — попитах, все още замислена върху онова, което беше казал за убийствата, — познавате ли някой си мосю дьо Витри?
— Чувал съм името. Марини спомена нещо за някакво клане. Не беше ли търговец, изиграл важна роля в събирането на зестрата на твоята господарка? — той ме погледна. Не си направих труда да отговоря, затова той се загледа в огъня.
— Има ли нещо общо между Пурт, Казалес, Уенлок, Бакел и вас? — попитах.
Старият рицар, който започваше да се изморява и погледът му да става сънен и може би си припомняше други коледни ритуали, както правят старите хора, когато дремят пред някой огън, просто сви рамене. Сега, когато съм вече стара, разпознавам това чувство на примирение, на подготовка за сетния отдих, за вечния сън. Сандуик ни изолира, сякаш въобще не забелязваше присъствието ни. После рязко се изправи, все така без да обръща внимание на въпроса ми, сложи си ботушите, загърна се в наметалото, благодари на принцесата и си тръгна. Натъжих се, когато си отиде. Сякаш огънят беше изгубил яркия си блясък или пламъчетата на свещите бяха помръкнали. Седнах на ниското столче, топлейки ръцете си. Изабела дойде и застана зад мен, поставяйки ръце на раменете ми.
— Долавям скрито напрежение — прошепна тя, — свирепи призраци се събират в мрака около нас и ни наблюдават. Смъртта на абат Уенлок е отмината с пренебрежение като нещастен случай, но чувам, че Казалес и Розалети, а също и Сандуик са разтревожени и изплашени. О, Матилда, какво ще правим? — тя наведе лице и го опря на тила ми. — Заобиколени сме — прошепна тя — от ужаси. Трябва да ти го кажа. Татко ме дебне, както базилискът дебне жертвата си. Смъртта на Пелет отмина неспомената, но не и забравена. Хората на Марини бяха тук. Викат те да се явиш в Залата на пламъците в часа на вечернята. Трябва да отидеш сама.
Обърнах се бързо и рязко. Изабела изглеждаше изплашена.
— Не мога да направя нищо, поне не сега — изрече тя умолително.
— Какво искат?
— Да те разпитат.
— За какво?
— Може би за това, коя си в действителност… — гласът на принцесата заглъхна.
През остатъка от този ден трескаво се подготвях. Изабела се опитваше да ме успокои, като отвличаше вниманието ми с бъбрене за планираното ни заминаване. Казалес и Розалети дойдоха, бързайки да обяснят, че английският крал се чувствал сигурен в Булон, пристанище на Тесните морета дълбоко във вътрешността на графството Понтийо — анклав на Нормандия под английско влияние. Те открито признаха, че Едуард хранел силни подозрения към „скъпия си френски братовчед“, особено след смъртта на Пурт и Уенлок, да не говорим за нападението над Казалес. Изненадващо, никой от двамата не показа, че изпитва някакви съмнения относно смъртта на Уенлок, но повториха как, по време на пътуването си към Ил дьо Франс, абатът постоянно се оплаквал, че се чувства неразположен, което те приписали на трудното прекосяване на морето посред зима. Говориха и за пътуването на Изабела, като повторно увериха и двете ни, че кралският кораб, „Маргарет от Уестминстър“, щял да ни осигури безопасно и сигурно плаване. Розалети бе обзет от отчаяна тревога по този въпрос — той умоляваше принцесата да му позволи да се присъедини към нея, тъй като „Маргарет“ била много по-сигурна и безопасна от другите налични малки рибарски кораби. Изабела се съгласи през смях. Двамата мъже си тръгнаха и когато камбаните на „Сен Шапел“ удариха за вечерня, двама рицари, придружени от един доминикански монах, се появиха и ме помолиха да ги придружа.
Бяха безцеремонни и сурови. Загърнах се в наметалото си, стиснах ръката на Изабела и тръгнах с тях. Слязохме по стълбите, криволичейки през тесните коридори и галериите, осветени от свещи, и през леденостудени вътрешни дворове, докато стигнахме до Залата на пламъците, намираща се в подножието на висока кула. На теория Залата на пламъците беше съдът, занимаващ се с вътрешните неуредици на кралската фамилия, подобен на съда, оглавяван от шамбелана в Англия. На практика обаче, Залата беше наказателен съд, разполагащ с всички правомощия — да изслушва и да взема решения по всички обвинения — този съд можеше, ако пожелае, да налага смъртно наказание. Самата зала наподобяваше пещера. Факли осигуряваха светлина и хвърляха сенки над онова, което трябваше да бъде скрито. Стените й от червени тухли бяха покрити с плътни бродирани гоблени, изобразяващи всякакви форми на съдене. На един от тях Христос, подобен на призрак, обвит в надиплен плащ, седеше начело на съда. Под Божествения престол дебнеха всевъзможни демони, очакващи произнасянето на присъдата. Правдиво изобразена тълпа от отвратителни фигури, брадати и крилати, с люспеста кожа и огнени гриви се готвеше да сграбчи злочестите грешници, за да им изтръгне вътрешностите и да изяде сърцата им. В ъгъла, специално осветен от пламтящ мангал, свети Михаил претегляше душите на везни, докато един дявол посягаше да грабне някоя за вечерята си. Целта на тази картина, оживяваща на трептящата светлина, бе да внуши ужас и да разпали пламъците на страха. Зарекох се, че няма да проявя слабост.