Из стаята стояха кралски стражи, докато писарите се бяха навели задълбочено над писалищата си. В далечния край, на един подиум, седеше Марини зад висока дъбова маса. Червената му коса проблясваше на светлината на факлите. Двамата му любимци — Ногаре и дьо Плезан, седяха от двете му страни, а в двата края, подобно на гарвани, бяха кацнали писари с покрити с качулки лица, вдигнали пера над мастилниците си. Марини ми направи знак да пристъпя напред и да се кача на подиума, като посочи едно столче пред масата. Приближих се и седнах.
— Добре дошла, Матилда.
— Господарю, защо съм тук?
Марини, изненадан, се наведе през масата, с дебнещи като на ловец очи, взиращи се от бледото му лице, с уста, присвита в гримаса, сякаш не можеше да повярва на подобна дързост.
— Това е съдът, занимаващ се с вътрешните проблеми на кралския дом. Ти си част от този дом. Можеш да бъдеш призована тук, когато ние пожелаем това.
— Господарю, защо?
— Матилда, намираш ли се под Божията закрила и благоволение?
— Ако се намирам под тях, сър, моля Бог да продължи да ме удостоява с тях, а ако ли не, аз смирено Го моля да ги спусне отново над мен. Защо питате?
— Представяш се за учена жена — усмихна се неискрено Ногаре, — а може да си и нещо друго. Знаеш много за билковите лекове и отварите.
— Същото важи и за кралските лекари. Какво намеквате — че съм вещица ли?
— Не — дьо Плезан отново седна в сенките.
— Матилда, Матилда — поде нападките Ногаре, — срещу теб не се води съдебен процес.
— Тогава защо съм тук?
— Ти спечели благоволението на принцесата толкова бързо… — той замълча.
— Не мога да отговарям от името на господарката си, трябва сам да я попитате.
— Матилда — сбръчка се развеселено лицето на Марини, — не се страхувай.
— Кой твърди, че се страхувам?
Марини облегна лакти на масата, полюлявайки се напред-назад, сякаш обмисляше отговора ми. Казах си, че не бива да се страхувам. Мразех тези мъже, следователно защо трябваше да се страхувам от въпросите им? Бях живяла в дома на чичо Реджиналд — най-строгия и взискателен учител. Той се държеше като някой от онези важни многоучени преподаватели от училищата, докато ми задаваше въпроси върху онова, което бях научила и забелязала, дори след като се връщах от изпълнението на някаква поръчка в града. Той изстрелваше въпросите си с такава бързина и лекота, с каквато опитен стрелец с лък изстрелва стрелите си. Бях подготвена, бях опитна. Тогава се сетих за него. Благодарих на Бога за желязната дисциплина, която ми беше налагал. Марини размаха пръсти, давайки знак на останалите да пазят тишина. Взе парче пергамент.
— Матилда, ти бе препоръчана от мосю дьо Витри.
— Да.
— Неотдавна той беше убит.
— Бог да даде покой на душата му и дано Христовият кръст бързо въздаде възмездие на убийците му.
— Разбира се, разбира се — промърмори Марини. — Ти присъства ли на погребението на този голям свой приятел?
— Никога не съм казвала, че ми е бил голям приятел. Запалих една свещ и платих за заупокойна служба.
— Много добре — отговорът прозвуча като съскане. — И ти си от Поатие и се казваш Матилда дьо Клербон?
— Разбира се. Майка ми беше вдовица, баща ми бе аптекар, оттук и познанията ми за отварите — знаех наизуст онова, на което ме беше научил мосю дьо Витри.
— Изглеждаше много заинтригувана от смъртта на лорд Пурт и абат Уенлок.
— Не, сър, не бях, но господарката ми беше. В края на краищата те бяха изпратени при нея. Отидох, където тя ми нареди. Запалих свещи в деня на бдението, когато тя ми каза.
— Къде се намира катедралата в Поатие?
— На Рю дьо ла Шен.
— Как се нарича?
— „Нотр Дам ла Гранд“, но има и друга катедрала — продължавах да бъбря, — „Сен Пиер“. Но мястото, на което особено обичах да се моля, беше Баптистерията на Сен Жан с прастария кръщелен купел — осмостенен басейн, издълбан в земята. Знаехте ли това? — наведох се напред, сякаш обхваната от възбуда. — Там има фреска от древни времена, изобразяваща император Константин. Аз…