— Какво става? Защо се бавиш? Матилда, чаках те.
Чух вратата на залата да се отваря и когато се обърнах, Изабела, загърната в мантията си, с разпуснати златни коси, стоеше на прага с полирано огледало в едната ръка и украсен със скъпоценни камъни гребен в другата. Всички в стаята, включително тримата злодеи зад масата, скочиха на крака.
— Какво става? — повтори Изабела, втурвайки се в стаята. — Мислех, че сте повикали моята прислужница заради наближаващото ми заминаване, но това? — гласът й трептеше от гняв. — Съд ли е това? Какви са обвиненията? От кого са отправени? Милорд — гласът й прие по-рязък, сприхав тон, — аз съм френска принцеса, бъдеща кралица на Англия. Съвсем скоро трябва да напусна дома на баща си. Нуждая се от Матилда, има толкова много неща за вършене и толкова малко време, през което да се свършат, така че искам да знам защо тя е тук?
— Милейди — Марини заобиколи масата, с протегнати ръце. — Матилда може да се върне при вас. Просто я разпитваме, за да се уверим, че тя е подобаваща придружителка за вас…
— Аз най-добре мога да отсъдя! — процеди Изабела, взирайки се в тъмнината зад Марини. — И предайте това на обичния ми баща!
Аз също се взрях в сенките зад масата. Филип несъмнено се спотайваше там, внимателно наблюдавайки ставащото.
— Матилда — щракна с пръсти Изабела, — ела, имаме работа за вършене.
Тя направи изключително вежлив поклон и като ми направи знак, бързо излезе от стаята.
Щом излязохме, принцесата забърза трескаво покрай галериите, изгаряща от нетърпение да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и онези, които беше оставила. Минахме през кралските параклиси — преживяването беше зловещо. Тревата във вътрешния двор бе побеляла от слана. Кълбеше се лепкава мъгла, пипалата й проникваха вътре, сякаш се опитваха да докоснат каменните водоливници с изображения на митични чудовища, свити върху колоните или скрити в ъглите. Издълбани в камъка демони свеждаха изпълнени с омраза погледи към нас. Вгледах се нагоре към небето и от гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение: луната беше в последна четвърт. Винаги ме преследваше една ужасна приказка, чута в детството, която твърдеше, че по време на пълнолунието митичните чудовища и други непознати и странни демони изведнъж оживявали и тръгвали да се скитат дебнешком в тъмнината, търсейки кого могат да погълнат. В такава черна нощ, бързайки от Залата на пламъците с онези дяволи от плът и кръв в нея, лесно можех да повярвам на подобна приказка.
Щом се върна в стаята си, Изабела освободи сънените пажове и прислужници и ме въведе в уединената ниша при прозореца, като ме сложи да седна до нея. Отвори залостения капак и се загледа навън, без да усеща студения вятър, който нахлуваше вътре.
— Странно — промърмори тя, — когато бях дете, чух проповедта на един францискански свещеник за дявола. Според неговото описание Сатаната имал почернено със сажди лице, косата и брадата му се спускали чак до краката. Очите му били от нажежено желязо, от устата му изскачали искри, а от устата и ноздрите му се виел зловонен дим. Имал перести криле, остри като тръни, ръцете му били оковани в железни вериги — Изабела ме сграбчи за ръката и ме придърпа по-близо, отпускайки прекрасната си глава на рамото ми. — После мама умря. Една нощ станах, дойдох тук и отворих този залостен прозорец. Беше красива лятна нощ. Видях как долу баща ми върви със свитата си по дворцовата колонада. Те носеха качулки и мантиите с широки, дълбоки ръкави; писукаха прилепи, кукуригаха петли. В онази нощ промених представата си за дявола. Истинските демони бяха там навън, а прилепите и враните, техни слуги, излитаха от ръкавите на мантиите на баща ми и неговите любимци. Същата нощ сънувах как една кукумявка влетя в устата ми, седна на сърцето ми и го обгърна с извитите си пръсти с големи хищни нокти. В кошмара си отидох на лов с баща ми в гората Фонтенбло — казват, че в нея витае дяволът, яхнал куче, бродейки из гората заедно със свита от демони, облечени в черно. Във всеки случай, чувствах се, сякаш съм осъдена да яздя вечно из тази гора — тя повдигна глава. — Е, как можеш да обясниш сънищата, лечителко моя? Лошо храносмилане или нарушение в хармонията на четирите телесни течности — разни такива теории? — Изабела затвори прозореца. — Матилда, не мога да забравя тази вечер, онова, което си помислих, което видях и което почувствах, когато сънувах: мислех си, че съм хваната в пъклен капан, но сега ще бъда освободена. Трябва да дойдеш с мен. Имам нужда от теб.