Смъртта със сигурност прилича на стрела, изстреляна от мрака. Едва се бяхме поотдалечили, когато чух звук от дясната си страна, мъглата се разнесе и огромният остър нос на голяма военна баржа връхлетя към нас, спускайки се с бързината на ястреб. Блъсна се в нас, точно в средата. Двамата генуезци просто потънаха. Паднах в разпенената тъмна бездна, студът ме скова, аз панически гълтах вода, докато потъвах в мътно зелените дълбини. Джакомо и Лоренцо вече бяха носещи се по течението трупове, повлечени надолу от тежестта на ризниците и коланите с оръжията си. Не знам дали умееха да плуват. Аз умеех. В края на краищата, буйните потоци и обраслите с плевели езера на Бретини подхранват с водите си много растения, затова се бях научила да плувам също така естествено, както и да ходя. Истинската опасност идваше от тежките ми ботуши и наметалото ми. Изритах ги, отърсих ги от себе си, и се показах на повърхността. Навсякъде беше тихо и пусто, с изключение на далечния звук на рогове и забулената от мъглата проблясваща светлина на фенерите. Устремих се нататък с надеждата, че плувам обратно към кралския кей, и извиках, когато една лодка мина близо до мен. Припламнаха фенери, груби ръце ме сграбчиха за раменете. Заритах и закрещях, докато един суров глас извика:
— Taisez vous, taisez vous, nous vous aidons — Тихо, тихо, искаме да ви помогнем!
Издърпаха ме на борда и зърнах прашни, груби лица. Едно от тях се наведе над мен, бъбрейки неспирно. Усетих вонята на сурова риба и с мъка седнах, като кашлях и се разтърсвах от пристъпи на гадене. Бях в безопасност сред тези бедни рибари. Те се събраха около мен и ме обсипаха с въпроси. Помолих ги да потърсят придружителите ми. Те го направиха, но беше безполезно. От силния студ ме разтърсиха тръпки. Рибарите казаха, че трябвало да тръгват и че не могат да направят нищо повече, като ме утешиха с чаши чисто вино, твърдейки, че подобни злополуки по реката били обичайни, особено когато се спуснела морската мъгла. Въпреки това можех да видя, че дори те изпитваха подозрения. Военната баржа, която ни беше ударила, бе изчезнала бързо. Не бях зърнала на носа й светлина от фенер, не бях чула рог, който да издаде присъствието й. Не беше вдигната тревога. Помнех само светкавичната й бързина, като тази на нападаща змия.
Рибарите ме загърнаха в груби одеяла, сложиха ме да седна на кърмата и ме върнаха обратно до Мезон дю Роа, сградата в центъра на дворцовия комплекс. Началникът на стражата, разбирайки какво се е случило, изпрати вест за появата ни. Изабела, придружена от Казалес, Розалети и Сандуик, побърза да слезе във вътрешния двор, за да ме посрещне. Тя обсипа рибарите с благодарности, като нареди на Казалес да запише имената им, за да бъдат възнаградени в бъдеще. Междувременно Розалети беше изпратен до двореца да донесе малка сребърна чаша, която Изабела пъхна в ръцете на рибарите. Казалес и Розалети имаха да ми зададат купища въпроси. Сандуик остана мълчалив, със стиснати устни, взирайки се напрегнато в мен със студените си и твърди, зорки като на сокол очи, като клатеше глава, сякаш водеше вътрешен разговор със себе си. Изабела попита къде е Бакел. Сандуик посочи към портата:
— Отиде в града.
— Надявам се, че е в безопасност — прошепна Изабела.
И тримата английски дипломатически пратеници решиха да потърсят Бакел, а през това време Изабела ме отведе в кухните. Съблякох се и се загърнах в дебела роба, с меки чехли на краката, след това се свих пред големия буен огън и пих топло вино с подправки, докато се унесох в сън. Когато се събудих, бях в стаята на Изабела, чувствайки се не чак толкова зле, като се има предвид изпитанието, през което преминах, макар да бях изплашена и стресната. Искаше ми се да изкрещя на принцесата, че трябва да тръгваме. Тя просто седеше на крайчеца на леглото, стиснала ръката ми, галеше я внимателно и ме разпитваше подробно. Съгласи се, че не е било злополука. Аз също бях сигурна в това, но колкото до въпроса защо се беше случило и чия беше вината… Изабела обясни, че когато съм тръгнала, тя говорела с английските дипломатически пратеници. Появата на братята й, злобно усмихнати, я накарала да се почувства неспокойна: били дошли под предлог, че искали да говорят с англичаните, но после се измъкнали. Попитах дали смята, че те носят отговорност за станалото. Изабела поклати глава. Каза, че не знаела, но ми довери, че и тримата, заедно с Марини и Ногаре, ще ни придружат до Англия след коронацията. Тя поръча храна и сама ме нахрани. От време на време спираше, потупваше ме по ръката и промърморваше нещо на наварски — знак, че и самата тя беше дълбоко разтревожена.