— В крепостната стена има тясна странична врата. Използва се за изхвърляне на нечистотии и отпадъци. Ще откриете, че пантите са смазани — вземете го и го изхвърлете навън.
Затворих очи и си представих как тялото на дьо Кловлен пада надолу в онази отвесна камениста бездна и после в леденостуденото бушуващо море.
— Обявете, че е вървял по парапета и че е изпил твърде много вино — Гейвстън цъкна с език. — Кажете, че се е подхлъзнал: кой ще задава въпроси, кого ще го е грижа?
Двамата мъже преместиха тялото. Гейвстън задиша дълбоко. Изглеждаше удовлетворен, като човек, който се е насладил на хубаво ядене.
— Справедливост — промърмори Едуард.
Гейвстън събра металните скоби, кукичките и кръста на нотариуса и ги хвърли в огъня. Настоя за една последна чаша вино. Седяхме и пиехме, настроението бързо се промени. Дьо Кловлен беше забравен, поне от тях, и за първи път се зачудих дали Изабела и аз не бяхме заменили един затвор с друг. Принцесата се приготви да си върви. И Гейвстън, и кралят, сега преливащи от любезност, ни изпратиха, докато влязохме в галерията, която се пълнеше с камериери и слуги, подготвящи оттеглянето на краля. Стаята на Гейвстън беше по-нататък по коридора. Влязохме в нея. Стисках здраво подаръците, които ни беше дал. Бях уморена, трябваше ми тишина, отчаяно се нуждаех от сън. Стаята на фаворита приличаше на преобърнато ковчеже за скъпоценности, с разхвърляни из нея скъпи дрехи и скъпоценни украси. Сега и двамата с краля говореха за заплануваното поклонническо пътуване през Кент до гроба на Бекет в Кентърбъри и скъпоценния камък, който искаха да поднесат като дар там. Гейвстън искаше да ни го покаже, развълнуван, както се вълнува малко момче заради подаръка, който е приготвило. Загледах се в голямото легло с отметнати назад чаршафи от чист лен. На пода до него имаше ловни ботуши, украсени с позлатени шпори. В далечния ъгъл в клетката си стоеше забулен сокол, звънчетата по ремъка, с който бе вързан, звънтяха, докато той се движеше неспокойно. Зърнах един закачен доста накриво на стената триптих, набързо сложен там, когато Гейвстън бе подреждал дома си. Прекосих стаята, за да го изправя, и едва прикрих изненадата си — картината възхваляваше мъченичеството и славата на света Агнес. За последен път я бях видяла в къщата на дьо Витри. Отначало си помислих, че е копие, но леко ръждавеещите панти около сгъвките на картината и тъмните петна около блестящия й ръб ме убедиха, че е същата. Но как се беше сдобил с нея Гейвстън? Забелязвайки интереса ми, фаворитът бавно прекоси стаята и се приближи, за да опише дълбоката си преданост към светицата, носеща същото име като майка му. Изабела чу това и припряно направи знак да тръгваме. Отидох при нея, двете се поклонихме на краля и Гейвстън и се оттеглихме.
Щом останахме сами, Изабела заяви, че не иска да си ляга да спи. Тя разглеждаше внимателно подаръците от Гейвстън и учудено размишляваше върху събитията от вечерта.
— Те направиха същото като вашия баща — отвърнах дръзко, — чудесна демонстрация на власт, всяваща страх: именно затова дьо Кловлен бе убит в наше присъствие. Те възнамеряват — допълних — да бъдат единствени господари в дома си.
Изабела притисна една от самурените кожи към бузата си и се усмихна:
— Аз също, Матилда, аз също!
Тръгнахме от Дувър на другата сутрин — бляскава кавалкада, показваща мощта на Англия. Едуард бодро заяви, че няма абсолютно никакво намерение да чака френските си гости и колкото по-скоро се върне в Уестминстър, толкова по-добре. Спомням си, че времето бе приело един от онези зашеметяващи обрати, сякаш самата природа искаше да приветства новата кралица на Англия: измити от дъжда, ясни сини небеса, ярко зимно слънце; земята беше твърда под краката ни, въздухът — освежаващ, но не режещ от студ. Едуард и Гейвстън се придвижиха начело на колоната със свитата си от джуджета и шутове, изпълнени с нетърпение да ловуват с ястреби и соколи. Те често се отделяха от линията на движението ни, препускаха в лек галоп през полята, за да пускат великолепните си птици срещу чапли, дъждосвирци и всичко, което се осмеляваше да лети под Божието небе. Отново и отново виждах тези хищни птици, пуснати на свобода, с удрящи във въздуха криле, докато се бореха с ветровете, за да наберат височина и да се издигнат, носещи се като тъмни ангели на фона на синевата, преди да извършат зашеметяващото си, величествено нападение.
Когато голямата игра започна истински, и двете с Изабела бяхме пренебрегнати, но си имахме достатъчно забавления. Яздехме дребни коне, придружени и пазени от Сандуик, Казалес и Бакел, които нямаха търпение да опишат околността, през която минавахме. Въпреки суровата зима, земята притежаваше неповторима мекота, така различна от мрачните, сурови равнини на Нормандия. Околността се простираше като килим от двете страни — големи открити нивя със замръзнала кафява почва очакваха сеитбата, ливади и пасища за големите овчи стада, гъсти непроходими гори, тъмни горички с малки селца, сгушени на завет край някой хълм или горско сечище. Бедните са едни и същи, където и да са, и винаги ни напомнят за себе си. Пътищата бяха пълни с хора, които търсеха работа, както и с търговци, странстващи монаси, калайджии и пътуващи търговци с магарета и коне, каруци и двуколки, в които пътуваха всички онези, на които се беше наложило набързо да се изтеглят настрани поради приближаването на кралския кортеж. Веднъж минахме покрай група катунари — „лунни хора“, вечни пътешественици, с ярко боядисани каруци и пъстра сбруя, украсяваща конете им. Стояха скупчени заедно отстрани на пътя, облечени в ярките си дрехи и пъстри накити и предлагаха за продан евтини дрънкулки. Тълпяха се и поклонници, отиващи и връщащи се от Кентърбъри, Рочестър или намиращия се по на север Уолсингам. На вратовете им висяха молитвени броеници, по парцаливите им наметала бяха прикрепени оловни медальони. Те повдигаха ръце и докато ние минавахме величествено край тях, изричаха Божия благословия за Едуард и неговата кралица.