Такива гледки, заедно със свежия въздух, бяха успокояващи след бурните преживявания през наскоро отминалите дни. Спътниците ни говореха за околността, за отглежданата тук реколта от пшеница и ръж, както и за плодовете и зеленчуците, които раждаше земята — различни видове зеле и лук, сливи, круши и ябълки, отглеждани от селските фермери. Забелязах как, за разлика от Нормандия, тук имаше по-малко живи плетове — различните участъци земя бяха отделени един от друг с купчини неотъпкан торф. Те придаваха на околността странен, оголен вид, а и все повече ниви биваха превръщани в пасища за овцете, тъй като из цяла Европа имаше постоянно търсене на английска вълна. Докато минавахме покрай направените от измазан с глина плет и покрити със сламени покриви къщи, селяните бързаха да излязат, за да позяпат и да ни приветстват. Колкото по-навътре навлизахме в Кент обаче, толкова по-процъфтяващи ставаха селцата; каменните къщи и църкви се срещаха все по-често. Обикновено те бяха скупчени около някое величествено имение с постройки от червени тухли или златистожълт камък, с хубав керемиден покрив, комини за отвеждане на пушека, яки дъбови врати и прозорци, с дребни стъкла в оловни рамки.
По кръстопътищата, на границите между отделните енории и при градските порти ни посрещаха множества високопоставени служители, шерифи, управители, пристави, дворцови служители, църковни и светски сановници, всички облечени в съответните си церемониални одежди, с окачени на шиите тежки верижки, показващи служебното им положение. Те поднасяха дарове и уверения в преданост, които Изабела приемаше, отговаряйки с ясен, звучен глас, като понякога преминаваше на английски, който така упорито, макар и тайно, бе изучавала. Всяко населено място се бе постарало да се представи най-добре. От големите общи бесилки бяха свалени труповете, позорните стълбове бяха опразнени, главите и отсечените крайници на предателите бяха свалени от градските входове и порти, за да бъдат заместени с хералдически щитове или широки пъстри драперии. Нощем отдъхвахме в помещенията за гости на манастири, малки обители и метоси. През деня понякога се освежавахме в просторните поклоннически кръчми с техните пъстри гостоприемни табели и топли общи помещения. Нямаше почти никакво време за мислене, какво остава пък за разговори насаме, и колкото по на север отивахме, толкова по-оживена ставаше нашата кавалкада. Прекосихме буйните води на Медуей, възхитихме се на извисяващата се крепостна кула на замъка Рочестър и накрая отседнахме в обителта „Свети Августин“ в Кентърбъри, на съвсем кратко разстояние пеша от катедралата и впечатляващата гробница на свети Томас Бекет — изобилие от злато, сребро и скъпоценни камъни. Посетихме катедралата и се помолихме в най-долния край на стълбите. Параванът пред гробницата беше повдигнат, за да можем да поднесем даровете си от цветя, високи свещи и скъпоценни предмети.
Срещнахме се също и с лелята на Изабела, вдовстващата кралица Маргарет, вдовица на Едуард I и сестра на Филип IV. Още от самото начало леля и племенница почувстваха взаимна неприязън. Кралица Маргарет притежаваше бледа красота, беше лицемерно набожна и с покровителствено държание, обсебена от мисълта за собствената си доброта и набожни постъпки. Тази жена беше открила религията и беше изгубила сърцето си, напълно отдадена на лицемерно набожните си поклоннически пътувания. Тя изброяваше монотонно различните места, които Изабела трябвало да посети в качеството си на кралица, независимо дали ставаше дума за „Сейнт Суитин“ в Устър, реликвите от Гластънбъри или Къщата на Девата в Уолсингам. Бъбреше неспирно за собствените си дела и пътувания, докато най-сетне Изабела, потискайки една прозявка, благодари на „милата си леля“. Вдовстващата кралица обаче нямаше така лесно да се остави да бъде накарана да замълчи. Изабела трябваше насила да се усмихне, докато Маргарет рязко спря до прозореца, откъдето се откриваше гледка към двора на кралския параклис, и започна да разказва за неотдавнашното си поклонническо пътуване, когато отишла да види чашата със скъпоценната Христова кръв в абатството Хейлс. Втората жена, с която се запознахме, беше Маргарет дьо Клер, племенница на краля и съпруга на Гейвстън: бледа, доста нервна млада жена, която непрекъснато опипваше старомодната забрадка около лицето си. Тя седеше като някоя набожна послушница в манастир, с ръце в скута, жадно заслушана в монотонната проповед на вдовстващата кралица за различните параклиси. От време на време по-младата Маргарет кимаше в знак на съгласие и ожесточено забиваше иглата си в някакво ръкоделие.