Щом Изабела и аз останахме сами в покоите си, принцесата седна на земята с гръб към вратата и се смя, докато по лицето й не потекоха сълзи. Тя смъкна рязко украшението си за глава, като едва не го тикна в устата си, за да потисне кикота си. Най-сетне се овладя, взе салфетка, уви я около главата си и с най-лицемерно набожно изражение, с вдигнати към небето очи, започна да имитира двете жени, включително и носовия говор, с който леля Маргарет изнасяше поученията си:
„О, Матилда, трябва да посетиш Чепстоу и тамошния манастир, знаеш го, онзи, посветен на сламата в яслите. Там се пази лайно, изсрано от самия вол, намирал се в обора през първата коледна нощ, а пък надолу по пътя, в Метоха на Благословените овце, можеш да поднесеш почитанията си пред самата кожичка от члена на овчарчето, донесло агнето. Там има дори крак от него — очите на Изабела се вдигнаха към небето. — И то все още с късчета месо по него, защото светото семейство е изяло останалото.“
Тя избухна в смях и като се изправи на крака, тържествено закрачи нагоре-надолу из просторната стая за гости, като изброяваше най-необикновените реликви, които леля Маргарет може да събере: първата пеленка на детето Иисус, треска от работната маса на Йосиф, перо от ангел, счупен напръстник, принадлежал на Дева Мария. Най-после замлъкна, хвърляйки салфетката на земята.
— Набожна кучка! — промърмори тя. — Такава лицемерна светица е, че би трябвало да е на небето! О, не се шокирай, Матилда — Изабела размаха юмрук към вратата. — Леля Маргарет е шпионка на своя брат. Ако Маргарет Набожната постигне каквото си е наумила, татко ще знае всичко още преди то да се случи — тя размаха пръст към мен. — Трябва да не забравям това — тя напълни две оловни халби до ръба с ейла, който благочестивите братя бяха поднесли, и седна на едно позлатено столче, взирайки се в мен.
— Е, Матилда, какво сме ние според теб? Две врабчета, паднали от перваза на прозореца на пътя на някоя котка, така ли?
— Ваше величество, обичате ли своя съпруг?
Изабела нацупи устни и сви рамене.
— Отговори на въпроса ми, Матилда.
— Да! — отговорих откровено. — Ние сме две врабчета, паднали точно на пътя на някоя котка. Едуард Английски и неговият фаворит определено не са набожни и благочестиви праведници, затова трябва да действаме бавно и много внимателно. Те показаха истинската си природа.
— А именно?
— Те няма да търпят никаква съпротива. Подчиняваш ли им се, всичко е наред. Ако възразиш или се противопоставиш на волята на краля, е възможно да се случи всичко, а това, милейди — настаних се на една пейка, — може да включва и убийствата на сър Хю Пурт и лорд Уенлок.
По време на пътуването ни от Дувър бях размишлявала върху тази възможност. Във Върховния кралски съвет на Англия е имало малка вътрешна клика, Secretum Concilum — Тайният съвет, в който влизаха хора като Казалес, Сандуик и Бакел, както и двамата мъже, убити неотдавна. И двамата бяха давали съвети, предизвикващи недоволството на Едуард и Гейвстън. Споделих това заключение с господарката си, като добавих, че членовете на Тайния съвет може би са застрашени и биват отстранявани един по един.
— От кого? — попита Изабела.
— Ваша светлост, не мога да отговоря на този въпрос.
Девета глава