— О, мистрес — размаха ръце той, — брат Амброуз ви вика в манастирската лечебница.
Върнах се в стаята си, взех наметката си и тръгнах из пустата колонада, край каменните стени. Градските камбани започваха да звънят, монасите бяха започнали вечернята. Въображението ми беше развълнувано от една фраза от Посланието на свети Петър, в който се казваше, че Сатаната е като дебнещ лъв, който търси кого да погълне. Трябваше да се вслушам в това предупреждение.
Лечебницата беше двуетажна постройка в далечния край на манастира, от която се виждаше градината с лечебните растения. До самата лечебница се стигаше по много стръмни стъпала. Брат Амброуз ми бе доверил, че основателят на манастира нарочно ги бил направил такива, за да принуди хората да се замислят дали са наистина болни, преди да се опитат да се изкачат. Стъпалата бяха толкова стръмни, че и самият Амброуз имаше нужда от помощ, за да се изкачи по тях, докато ранените и болните трябваше да бъдат носени на ръце догоре от снажни слуги.
Когато стигнах до лечебницата, беше паднал мрак. Най-горе на стълбите високи, сложени в поставки факли, закрепени от двете страни на зейналата врата, припламваха подканващо в лекия ветрец. От храстите и дърветата успоредно на сградата се чуваше затихващото грачене на враните. Ловният крясък на лисица, прониза тъмнината. Веднага му отговори дълбокият лай на манастирските кучета. Изкачих се по стълбите, чудейки се какво ли иска брат Амброуз. Саймън беше изчезнал, затова предположих, че въпросът сигурно е спешен, иначе Амброуз щеше да се присъедини към своите братя монаси в хора за вечернята. Бях стигнала до входа и се готвех да тръгна по тясната галерия, осветена само от един факел и от мангал, проблясващ в далечния край точно до вратата на лечебницата, когато върху главата ми бе хвърлен чувалът от зебло, груб и вонящ на пръст. Започнах да се боря и да пищя: един удар в слепоочието ме зашемети и аз се олюлях. Започнаха да ме дърпат и блъскат, изтикаха ме насила отново навън, за да ме хвърлят надолу по стръмните стъпала. Споменът за Пурт, падащ в мрака, ме накара да отвърна на удара, но бях объркана. Губех битката, усещах слабост в краката си и нападателят ми сигурно ме беше избутал до края на площадката, когато дойде избавлението ми.
— Au secours! Au secours! — гласът бе силен и звънтящ — отекнаха стъпки, сякаш някой бързаше нагоре към нас. Борех се отчаяно, решена да се спася от жестокото прекатурване надолу по стълбите. Поемайки си мъчително въздух, аз се блъснах в голямата врата, която беше дръпната назад, и се смъкнах на земята. Освободих се от чувала, после бързо хвърлих поглед надясно. Нищо, само проблясващият мангал. Пропълзях като куче на четири крака до най-горния край на стълбите и надникнах надолу. Отново нищо. Със залитане се изправих на крака и внимателно се отправих обратно към усамотената къща за гости. Стигайки безпрепятствено до нея, се повлякох нагоре по стълбите, а после заключих и залостих вратата на стаята след себе си.
Известно време просто лежах на пода. Имах нужда да повърна и забързах към гардеробната — тясно кътче, плътно отделено с врата. Щом стомахът ми се успокои, се върнах, и като използвах ръчното огледало на принцесата, внимателно разгледах мястото отстрани на главата си, където ме бяха ударили. Напипах цицина и чувствителна на докосване синина, но нямаше кръв. Смених си роклята, погрижих се за натъртванията по ръцете и краката си, пийнах малко разредено с вода вино и легнах. Сякаш ме обгърна страховита тъмнина, която изпълни душата ми със страх и увисна като среднощна мъгла около сърцето ми, смразявайки смелостта ми и отслабвайки волята ми. Кой би искал да ме нападне? Защо? Ами спасителят ми, онзи ясен, силен глас, който беше отекнал като звън на камбана? Тази мисъл донякъде изпълни с утеха сърцето ми. Виното се просмука в мен, стопли кръвта ми и съживи телесните течности. Не трябваше, нямаше да отслабвам духом. Спомних си чичо Реджиналд и кратката молитва, която той беше съчинил: