Иисусе Христе, що от кал Си ме направил,
и Който с Твойта кръв Си ме избавил,
Kyrie eleison, Господи помилуй.
После съм заспала. Разбуди ме завръщането на Изабела: принцесата затръшна вратата, за да заглуши глъчката на бъбрещите жени. Тя мърмореше полугласно някакви ругатни, но замлъкна, щом ме видя, и като хвана здраво ръцете ми, ме накара да обясня какво се бе случило. Прегледа главата ми, като използва собствените ми отвари, за да наложи синината, а освен това изпрати да доведат брат Амброуз и Саймън. И двамата се появиха, примигвайки учудено, и коленичиха точно на прага, докато моята господарка, въпреки протестите ми, ожесточено ги разпитваше. Брат Амброуз поклати печално глава и заяви, че не е пращал да ме викат. Нима нейна светлост, продължи той, не била наясно, че според обичаите на манастира, на жените е строго забранено да влизат в лечебницата? Нещо повече, по време на нападението той, заедно с брат Саймън, който не бил съвсем с ума си, бедният, били в мястото за хора сред останалите братя от манастира. Саймън не можеше да се сдържи, а непрекъснато мърмореше „красавица, красавица“, взирайки се с почуда в Изабела. Той наистина не можеше да разбере въпросите й, но с помощта на брат Амброуз накрая призна, че един от братята му бил заръчал да ми предаде това съобщение. Не, увери ни той, не си спомнял лицето: било тъмно, а братът бил вдигнал качулката си, за да се предпази от студа, но го бил благословил на латински, като цитирал приветствието на свети Бенедикт. Тайнственият монах заявил, че говорел от името на игумена и Саймън трябвало да ми предаде съобщението. Веднага се сетих за Розалети — бивш послушник в бенедиктинския орден и за разлика от Казалес, Сандуик или Бакел, прекрасно владеещ латински. Прошепнах това на Изабела, после брат Саймън описа как бенедиктинецът бил стиснал ръцете му със своите.
— Бяха груби — промърмори той — като на селянин, на земеделец.
Хвърлих поглед на Изабела и свих рамене. Ръцете на Розалети бяха по-меки от моите.
Брат Амброуз с мъка се изправи на крака с думите, че трябвало да разкаже всичко на игумена. По моя молба Изабела закле и двамата мъже да запазят мълчание, като сложи по една сребърна монета в ръката на всеки.
След като монасите си отидоха, Изабела остана да стои неподвижна в езерцето от светлината на свещта.
— Матилда — тя ме погледна от другия край на стаята, — всеки може да те е нападнал. Когато пристигнахме в „Двора на надеждата“, влизаха и излизаха хора. Гейвстън предпочете да пренебрегне чичовците ми, Марини и останалите. Всеки, включително и той самият, е могъл да измине краткото разстояние между кръчмата и манастира, и да извърши това нападение. Сигурно не е било трудно да намери расо на бенедиктинец и да застане в сенките, а освен това са имали достатъчно време да заобиколят покрай манастира. Брат Саймън е толкова слабоумен, че би повярвал всекиму — тя се наведе и ме погали по косата. — Както направи дори ти, Матилда. Трябва да бъдеш по-благоразумна, по-внимателна.
— Възможно ли е да е бил Гейвстън? — попитах.
— Може би — Изабела седна до мен на леглото. — И той е убиец, също като останалите.
Тогава разказах на господарката си за картината, изобразяваща света Агнес и се заклех, че според мен е същата, която бях видяла в къщата на мосю дьо Витри.
— Не може да бъде — прошепна тя. — По онова време Гейвстън беше в Англия, освен ако не е пътувал тайно до Париж.
Разказах й също и за мъжа с проницателния поглед, когото бях зърнала в парижката кръчма и отново тук. Дали беше същият, който се появи, когато бях нападната в лечебницата? Накрая трябваше да признаем, че преследваме неизвестни противници, така че Изабела се върна към дворцовите дела.
— Съпругът ми не смята да се присъедини към мен — тя се изправи и тръгна към прозореца — А и аз не смятам да се присъединя към него, поне не и докато французите не си заминат. Коварни игри, непочтени занимания — така е, Матилда, но как, къде и кога ще свърши всичко това?
— Сред кървави злодеяния и смърт — думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра.
— Да, Матилда, мисля, че си права.
Напуснахме манастира скоро след това, потегляйки възможно най-бързо към Лондон. Едуард, чието поведение бе по-непостоянно отвсякога, изведнъж обяви, че коронацията трябва да бъде отложена. Французите приеха това зле. Изабела все така бе пренебрегвана през повечето време от съпруга си. Гейвстън сипа сол в раната, нанесена на френската гордост, като открито изложи на показ в собствените си коли и шатри сватбените подаръци, дадени на Изабела от роднините й. Сандуик и Бакел бяха изпратени да заминат предварително, за да подготвят Тауър и града за пристигането на кралските особи; Казалес и Розалети бяха оставени, за да се грижат за нас. Писарят с мрачното лице и блестящите очи призна, че е потиснат и че малко тъгува за Франция, макар че постоянно бе зает да подготвя канцеларията на кралицата и други отделения от домакинството й. Той будеше присмех и веселие с постоянното си хленчене и оплаквания от студа, докато се наложи Казалес да му припомни, че времето в Париж не е много различно. Щом Сандуик си отиде, Казалес престана да нервничи и призна, че му било трудно да общува със стария комендант на Тауър с неговото постоянно мърморене за краля и лорд Гейвстън. Казалес се доближи още повече към мен. Улавях го, че се прегърбва на седлото, хванал поводите със здравата си ръка, приковал в мен острите си очи под буйната гъста коса, разглеждайки ме внимателно. Забеляза синината на челото ми и попита откъде съм я получила. Отвърнах, че съм паднала, а той не продължи да разпитва.