Продължихме нататък под кулата „Сейнт Едмъндс“, минахме през друга порта и влязохме в затворен със стени вътрешен двор, отделен от останалата част на крепостта чрез голямата четириъгълна крепостна кула, както и кулите „Уейкфийлд“ и „Лантърнхорн“. За свързването на тези кули бяха построени жилищни сгради, внушителни постройки с бяла и розова мазилка и смолисточерни греди върху каменни основи с покриви от червени керемиди. Големи остъклени прозорци осигуряваха и светлина, и въздух, а подовете вътре бяха от полирано дърво. Стените на всички стаи бяха боядисани така, че наподобяваха дялан камък и украсени с привлекателни фризове с изображения на животни, растения, цветя, ангели, грифони и многобройни хералдически фигури. Една от тези сгради в крепостта, която Сандуик наричаше своя Замък на обръча, беше предадена във владение на Изабела. Тя можеше да се похвали с отделни спални помещения с драперии по стените, ракли и маси. На приземния етаж имаше малка зала, изящно украсена и с окачени по стените пъстри гоблени, с полирана дъбова маса, поставена по протежение на подиума, а по-долу имаше леки дъсчени маси за прислугата. Всички стаи се отопляваха с мангали, а в украсените с орнаменти покрити огнища бумтяха огньове. Всяка от стаите беше добре обзаведена с умивалня, с легени за миене, кани, кърпи и сребърни канделабри, както и с полилеи със свещи, които можеха да се смъкват с помощта на скрипци, за да хвърлят повече светлина. Оттатък залата имаше салони, складове за провизии и кухни, снабдени с всичко необходимо за задоволяване на нуждите ни и осигуряване на удобство.
Сандуик, Бог да дари покой и опрощение на клетата му душа, толкова се гордееше с всичко това! Искаше да накара всички ни да се почувстваме защитени, сигурни и да ни бъде удобно. Сърцето ми се стопли от добротата му. Насълзих се и се усамотих в една пуста зала, защото сърдечността, с която ни посрещна комендантът, пробуди спомените за чичо Реджиналд и топлото усещане за близост, с което ме беше обгръщал. Изабела също се зарадва на замъка след трудностите на кралското пътуване. Тя захвърли своите мантии и скъпоценности, тичаше из стаите и се смееше и пляскаше с ръце, както подобава на веселата млада жена, каквато трябваше да бъде. Хубаво беше да бъда сама. Кралят и Гейвстън бяха отседнали в близката кула „Уейкфийлд“, докато — слава на Бога — французите бяха останали в кралския дворец в Уестминстър. На Казалес и Розалети бяха дали стаи в сградата, в която се намирахме ние, докато Бакел, запленен от бляскавите тържества, организирани от лондончани, се върна във величествения Гилдхол на Кат Стрийт да пирува и да се опива от собственото си могъщество заедно с останалите съветници.
Този февруари се превърна във време на очакване. Приготовленията за коронацията не спираха. Изабела ни беше описала като две врабчета. Като се замисля, повече приличахме на ястреби, макар и все още млади и неопитни, а Тауър на свой ред се превърна в нашето безопасно място за гнездене. Сандуик, разбира се, влезе в ролята си. Той обичаше своето владение, затова всяка сутрин се представяше в Замъка на обръча, оплаквайки се от куп дребни болежки, които извикваха усмивка на лицето ми. Лекувах пришки с помощта на бял крин; дилянка или водна лилия, накиснати и загрети на слаб огън, помагаха за възпаленията и постоянно мъчещия го катар. Той на свой ред беше изпълнен с желание да ми покаже Тауър в целия му блясък. Посетихме зверилника. Вътре в дълга редица бяха поставени специално построени клетки, в които се намираха дивите зверове, подарени на английския крал от чужди владетели. Сандуик беше особено запленен от един от тях: огромен кафяв мечок, когото той наричаше Вотан — страховит звяр, който имаше навика да се изправя на задни лапи, размахвайки нокти във въздуха. Наоколо се носеше тежко и противно зловоние от големите, пълни с кръв каци, съдържащи късове месо за храна на зверовете. Сандуик беше особено доволен от клетките. Той лично беше надзиравал изработването им, така че животните да могат да се движат. Подчерта, че и Вотан, като самия него, страдал от болки в ставите. Той определено беше привързан към този огромен звяр и дори носеше кошница с плодове в клетката на Вотан. В такива случаи се обличаше в специално наметало, изработено от съшити големи парчета щавена кожа, което служеше като защита срещу полуопитомената мечка: Вотан се отправяше тромаво към коменданта и леко го подръпваше, молейки за храната, която Сандуик накрая слагаше на земята.