Комендантът обаче най-много се гордееше с малкия параклис „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, разположен в един ъгъл на вътрешния двор. Той бил занемарен и потънал в забвение, а Сандуик го беше обновил на собствени разноски. Беше много горд с онова, което наричаше своето petit bijou — своето малко бижу. Вътре параклисът наподобяваше онези, строени преди времето на Завоевателя: продълговата, подобна на хамбар постройка с греди, опасващи тесния неф, който водеше надолу към красив каменен олтар с украсената му със сложна резба преграда между нефа и мястото за хора и голяма маса за поставяне на реликви, сложена върху подиум. Над него нахлуваше светлина от кръгъл прозорец със стъклопис, представляващ освобождаването на свети Петър от затвора в Йерусалим. Камъните на настилката бяха гладки и равномерно положени, дървените части проблясваха в топло тъмнокафяво. Мангали с дървени въглища осигуряваха топлина, а вляво от светая светих зидарите и дърводелците бяха изработили малък страничен олтар, посветен на Дева Мария, с резбовано изображение на Девата и Младенеца, които бяха точна имитация на прочутото изображение от Уолсингам. От плочици тамян, поставени най-отгоре върху мангала, се носеше ухание, а в параклиса дори имаше малки пейки и молитвени столове. Стените бяха изтъркани с пясък, наново измазани, белосани и покрити с ярки, пъстри картини, описващи историята на крепостта Тауър.
Спомням си всичко толкова живо — студена утрин, в която тънката речна мъгла се кълбеше около Тауър, забулила като плащ стените и кулите, увиснала по протежение на сградата като завеса, заглушавайки всички шумове, с изключение на дрезгавото грачене на гарваните. Мъглата дори се просмукваше под вратата и нахлуваше в нефа на „Свети Петър“. Зачудих се дали тъничките й пипала не бяха призраците на онези, които се скитат в търсене на опрощение. Сандуик крачеше нагоре-надолу пред олтара, описвайки работата си по параклиса. Той спря и посочи.
— Това, Матилда, е моята Чаша на призраците.
Попитах го какво има предвид.
— Ех, само ако кралят пожелаеше да дойде тук! — продължи той, без да обръща внимание на въпроса ми. — Само да пожелаеше да поразмишлява и да се помоли — комендантът сведе глава, гледайки ме изпод рунтавите си вежди. — На това място се съхранява Чашата на призраците точно както в легендата за Артур в Съдбовния параклис се намира Светият Граал — после той премина към други въпроси, затова изоставих темата. — Една душа говори с друга — cor loquitor cor — сърце говори със сърце.
Навярно в този момент Сандуик се е опитвал да ме предупреди. Войник от старата школа, той е изпитвал неохота да каже истината и все пак се е опитвал да бъде честен и прям. Щом излязохме от параклиса, той стисна ръката ми и ме въведе в малък килер за провизии в съседство с кухня — една от домакинските постройки, които обслужваха гарнизона. Седнахме да закусим пред огъня. Сандуик може би щеше да заговори, но слугите му непрекъснато обикаляха наоколо. Накрая той стисна китката ми, сякаш беше взел решение, и ме изведе долу до голямата порта при реката. Подвижната й решетка беше вдигната, през мъглата проблясваха малки точици светлина от фенерите и глухо отекваше тропотът на мъже, разтоварващи лодките. Сандуик ме бутна в едно уединено кътче. Загърна ме плътно с наметалото ми и ми подаде ароматна топчица, за да се предпазя поне донякъде от силната воня, идваща от речните канали. След това посочи към светлината на фенерите.
— Какво става тук според теб, Матилда?