— Гейвстън? — попитах.
— Гейвстън — потвърди Казалес. — Облечен като крал, цял в пурпурни одежди.
По-късно същия следобед Едуард и Гейвстън — и двамата облечени в широки къси горни дрехи, ризи и тесни панталони, загърнати с плащове, за да се предпазят от студа — се промъкнаха в нашето имение. Държаха се като ученици, освободени от класната стая, подхвърляйки си един на друг закачки за някаква опитомена маймунка, която била откраднала едно от украшенията на Гейвстън, а след това ухапала едно от галените му кученца. Когато Сандуик дойде при нас, те насочиха закачките към него и Изабела и въпреки присъствието на нашите посетители Едуард започна да сипе злобни обиди срещу херцозите. Гейвстън беше роден имитатор и кралят се смееше гръмогласно, докато неговият фаворит подражаваше на различни благородници, давайки прякори на всичките. Гейвстън дори се смъкна на четири крака, като лаеше гръмко, имитирайки Гай Бийчам, херцог на Уорик, на когото бе измислил прозвището „Черното куче от Арден“. След това, докато играехме на зарове, Изабела се опита да повдигне въпроса за коронацията, но Едуард умело го отклони, като измъкна кинжала си и обвини фаворита си, че използва подправени зарове. По здрач двамата мъже си тръгнаха, последвани от Казалес, като оставиха Сандуик, който седеше с буреносно изражение на лицето.
— Тази вечер — той се отправи към вратата, като плесна с рицарските си ръкавици по дланта, — ще се срещнем, ще разговаряме, но нищо няма да се промени. — Той направи пауза, трепвайки от болка в бедрото си.
Настоях да остане и го накарах да признае, че ревматичните му болки се влошават. За болките му предписах лапа от див пелин и лечението на абат Страбон — цветът от боже дръвче, доста ценна билка. Имах малка доза от нея, смляна, сварена и прецедена, и му дадох две стъкленици, като го предупредих, че ще е много горчиво на вкус, затова е добре да го смеси с малко вино. На това Сандуик отговори, че обича такива лечения. Щом приключих, аз отправих своя молба към него — нещо, на което се бях решила през деня и на което Изабела вече се бе съгласила. Първо заклех Сандуик да пази тайна, след това помолих за ескорт, който да ме придружи в града на другия ден. Сандуик изглеждаше изненадан, но заяви, че ще е най-добре ако ескортът се състои само от един човек, за да можем да се измъкнем от Тауър незабелязани. Той предложи началника на собствените си стрелци, един уелсец, с когото се бях запознала в Париж — неустрашим мъж с грубовато лице на име Оуейн-Ап-Ител — и аз приех.
Тръгнахме точно след зазоряване на другия ден — беше сковаваща мразовита утрин; земята под краката ни бе хлъзгава. Ап Ител дойде облечен в доспехи, не носеше само шлем. Под наметалото с качулка беше препасал оръжеен колан с меч и кинжал и носеше арбалет — колчанът със стрелите бе прикрепен към колана му. Аз бях взела кинжал, който пъхнах в ножницата на колана си. Сандуик лично ни изведе от страничната порта и ние излязохме от Тауър, минахме през вонящи, тънки като конец улички и излязохме на широкия главен път, от който се влизаше в града. Бях твърдо решена да посетя Сийдинг Лейн и да открия кой беше онзи тайнствен човек и дали можеше да ни помогне да се измъкнем от морето от беди, в което бяхме затънали понастоящем. Уелсецът прошепна, че винаги можем да вземем някоя лодка от кея, но аз не бях забравила Париж и нямах желание отново да плувам.
Десета глава
„Онези, някога с огромна власт дарени, от меча днес са повалени.“
Вървяхме бързо напред. Студът бе втвърдил тинята и калта по калдъръма, а отводнителните канали, виещи се надолу по улицата, бяха плътно замръзнали. Градските камбани звъняха за утринната молитва, но пазарните рогове още не бяха оповестили началото на търговията, затова капаците на магазините все още бяха затворени. На прозорците проблясваха фенери и свещи. Разноцветните табели проскърцваха на утринния ветрец. Това толкова ми напомняше за Париж: миризмите, онова чувство на очакване преди началото на деня. Уличните метачи и онези, които събираха сметта с греблата си, бяха излезли да разчистят отпадъците — големите им двуколки се движеха бавно по улицата под знамената, окачени като част от подготовката за коронацията. Кучета лаеха и скимтяха. Градските пазарни надзорници, в отличителните одежди на сдружението си, в синьо и жълто-кафяво, бяха заети да преследват едно прасе, избягало от двора си — строго нарушение на градските правила. Други служители, въоръжени с тояги и алебарди, събираха проститутките, блудниците, пияниците и други нарушители на вечерния час, като ги строяваха в редици и оковаваха ръцете им, преди да ги подкарат вкупом към Чийпсайд и да ги натикат в голямата затворническа клетка в горния край на канала. Просяци трепереха по ъглите. Неизвадили късмет блудници се провикваха напразно от затъмнените входове или от тесни странични улички. Вехтошари, продаващи употребявани дрехи, вече разпъваха импровизираните си сергии, опитвайки се да привлекат вниманието на работниците в опърпани наметки с дебели качулки, които шумно си проправяха път през калдъръмените улици в дървените си налъми, подковани с желязо, за да не се хлъзгат по покрития със суграшица лед.