Ах, всеблаги Иисусе, споменът е толкова ясен, сякаш е било вчера. Беше облечен в къса дреха с тъмносини гамаши в същия цвят; носеше тесни, малко ожулени ботуши. От него се излъчваше приятен мирис на мента и тамян. Той просто се взираше в мен. Отвърнах на погледа му. Бог и всичките му светци да са ми на помощ, в този миг го обикнах. Така е! След чичо Реджиналд, Бернар дьо Монтегю беше единственият човек, когото някога истински съм обичала! Готови сте да пренебрегнете подобен разказ като някоя от измислените истории на трубадурите. Направете го! Казвам истината. Вероятно е, физически е възможно, да се влюбите само за няколко мига и едва по-късно да го осъзнаете. В такива случаи сърцето не бие по-бързо, нито пък кръвта се движи по-мощно. Изпитах само дълбоко усещане за покой, желание да съм близо до него, да гледам, да говоря, да докосвам. Когато описват душата, учените мъже говорят за нея така, сякаш нейното вместилище е в плътта. Кой го казва? Нима не може плътта да се помещава в душата и защо да не може душите да се целуват и сливат, да стават едно цяло, когато се срещнат? Менестрелите пеят една песен — думите й сега ми убягват — за това, че нашите души са като недовършени мозайки: сами те са недовършени, но когато срещнат своята половинка, те придобиват собствена богата пълнота. Бертран дьо Монтегю бе моята половинка. Ако той е в пъкъла и аз бъда с него, ще се чувствам като в рая, а без него дори раят ще ми се струва истински ад. Затворя ли уморените си стари очи, той е там — кротък, със спокойно лице, с онази леко крива усмивка и очите му, весели и любящи, се взират в мен. Заспя ли, той идва — дори сутрин точно когато се събуждам, той е винаги при мен. Вървя ли през оживената колонада, понякога зървам да се мярка нещо цветно. Той ли е това? В онази мразовита февруарска сутрин, преди толкова много години, той докосна лицето ми така, както беше докоснал душата му.
— Матилда, малка моя, трябва да вървим. Твоето пристигане може да донесе голяма опасност. Нокталиите може да са те последвали.
— Кои?
Той отново докосна бузата ми.
— Няма значение, трябва да тръгваме.
— Имам придружител, Ап Ител, той е…
— Остави го — отвърна Дьо Монтегю, като протегна ръка. — Аз съм Бернар дьо Монтегю, с мен ще си в безопасност.
Стиснах ръката му.
— Ап Ител също ще бъде в безопасност, не го преследват. Ще го оставят на спокойствие веднага щом обкръжат тази къща.
— Но аз не забелязах никого.
— Разбира се, че не си, ти никога никого не забелязваш.
Той ме отведе нататък до стълбището. Не зададох никакви въпроси, не изразих учудването си. Последвах го навън през тясна врата и надолу по разнебитената стълба към улицата. Той вървеше целеустремено. Излязохме от мръсната странична уличка, свърнахме зад един ъгъл и от една ниша на около два ярда пред нас се измъкна фигура с качулка като на монах. Дьо Монтегю ме блъсна назад, пусна дисагите и измъкна меча и кинжала си. Противникът му се хвърли напред, но Дьо Монтегю парира удара, който онзи се канеше да му нанесе с дългия си уелски кинжал. Нападателят ни, чието лице беше скрито, се приведе като уличен побойник, с кинжал в едната ръка и с меч в другата. Двамата мъже се вкопчиха един в друг и се сблъскаха, тропайки с крака, при което се разнесе звън на стомана. Дьо Монтегю рязко се отскубна и се освободи, но вместо да отстъпи назад, връхлетя бързо, забивайки меча си дълбоко в стомаха на противника си. Платеният убиец рухна, плюейки кръв.