Отекнаха стъпки, изсвири рог. Побягнахме нататък по тесните улички. Дьо Монтегю, комуто тежките дисаги пречеха да се движи бързо, ме повлече за ръката. Спрях, събрах полите си и грабнах една от кожените торби. Дьо Монтегю, облян в пот, стисна ръката ми и затичахме нататък — смъртоносно, страховито бягство през тесните лондонски улички — занемарени, мръсни, задръстени с воняща мърша и всякакви боклуци. Тъмни силуети се трупаха като призраци на праговете и входовете на уличките. Блудници, с избелени лица и боядисани в червено коси, ни зяпаха; просяци, мръсни и сакати, размахваха металните си панички за милостиня; жълти мършави кучета, чиито ребра се брояха, ни се зъбеха и ръмжаха; голи деца се разбягваха, щом ни видеха да се приближаваме. От прозорци и врати ни замерваха с отпадъци. Криволичехме и свивахме в различни посоки като зайци, навлизайки по-навътре в бедняшките квартали около Уайтфрайърс — лондонския ад на земята, с рушащи се къщи и пълчища от злосторници. Те не се изпречваха на пътя ни. Смятаха, че сме престъпници, бягащи от закона, а оръжейният колан на Дьо Монтегю ги караше да стоят надалече.
Бях на края на силите си. Тялото ми лепнеше от пот, болка пронизваше ребрата ми, краката и стъпалата ме боляха и бяха натежали като олово, очите ми бяха замъглени от сълзи. Свърнахме по един изровен коларски път. Дьо Монтегю ме повлече през обрасла с растителност порта в едно запуснато гробище, с рушащи се кръстове и избуяли бурени. Затичахме към вратата на параклиса. Дьо Монтегю я отвори с ритник и ние влетяхме в покритото с плесен преддверие, като се подслонихме в едно кътче недалече от Дяволските двери. Свихме се между кръщелния купел и стената, като си поемахме мъчително въздух и бършехме потта от лицата си. Дьо Монтегю остана нащрек, напрягайки слух като дебнещ крадец да чуе някакъв шум от преследване. Отначало само седеше изпружен, с изпънати крака и сведена глава. Аз се съвзех първа и задишах по-бавно. Взрях се в грубите рисунки по стените, разказващи на вярващите известната история за стълбата на спасението към другия свят. Спомням си това съвсем ясно — то подхождаше на собственото ми настроение след подобно ужасно бягство. В десния ъгъл на картината беше изобразено райското дърво на познанието, а около него се беше увила змията. Над нея се виждаше мост от остри колове, по който кохорта от демони бе подкарала послужили си с измама търговци. Под това изображение се виждаше друго — на лихвар, когото измъчваха с огън. В центъра на картината беше стълбата на Яков, по която душите се изкачваха към Христос. Някои стигаха до върха, но други биваха сграбчвани от демони, за да бъдат подложени на безброй страховити мъчения в ада. Едно куче гризеше ръката на жена заради това, че бе показвала повече грижовност към него, отколкото към бедняците; един пиян поклонник беше затворен в бутилка; демони варяха убийци в кипящ казан; подобно на грифон същество дъвчеше краката на танцьори на неприлични танци. Изправих се да я разгледам по-внимателно, като се опитвах да се разсея. Гърдите още ме боляха, стомахът ме присвиваше. Накрая изтичах навън в пустошта да се облекча. Лепкавият студ смрази потта по тялото ми. Измих ръцете си в заледено езерце и се върнах в църквата.
— Какво е това място? — попитах.
— Параклисът на мъртвите — отговори Дьо Монтегю, застанал с гръб към мен, загледан в стенописа. — Някога на територията на целия този район имало огромно гробище. Това е параклис, построен с дарения, където се отслужват литургии за душите на дарителите, в който преминаващи свещеници могат да отслужват заупокойна служба за мъртвите, с които сме заобиколени тук — той се обърна, давайки ми знак да вървя напред.
Затръшнах вратата след себе си. Дьо Монтегю отвори една от кожените торби, извади парче хляб, увито в ленена кърпа, разчупи го и ми предложи малко.
— Яж — настоя той. — Хлябът е сух, ще успокои стомаха ти. Яж, мъдра жено, или ще цитирам старата поговорка: medice sane teipsum — излекувай се сам, лекарю.
Приклекнахме на земята, поделяйки си хляба. Дьо Монтегю беше по-спокоен и ме разглеждаше внимателно.
— Вие сте свещеник — попитах — и въпреки това убихте човек?
— Правото на самозащита — отвърна той — е постановено както в каноничния закон, така и в правилата, постановени от свети Бернар за нашия орден. Убиецът беше враг на нашия орден. Не съм го молил да жертва живота си.