Известно време разговаряхме за медицина и билки. Дьо Монтегю каза, че бил чел един трактат за белия кукуряк, и цитира една медицинска книга, в която се твърдеше, че „прочистващото средство, приготвено от кукуряк, действа добре на обезумели или изпаднали в ярост хора, както и при меланхолия и наскърбено сърце“. В отговор възразих, макар тайно да си давах сметка, че Дьо Монтегю само се опитва да ме разсее. След като се нахранихме, той се наведе към мен, отмятайки косата от челото ми.
— Слушай, Матилда, и ме чуй добре.
— Да, господарю — подхвърлих насмешливо.
— Сега ще те оставя. Ще отида сам в Тауър. Ако си с мен, може да те познаят, ще разберат кой съм, ще запомнят лицето и описанието ми. Ако искаш да се свържеш с мен, иди в една кръчма на кея „Света Катерина“, недалече от Тауър, която се нарича „Изгледът на Уитби“. Кажи на кръчмаря, че търсиш мастър Арно, майстора на лъкове, кажи часа и си тръгни. Разбираш ли?
— Не съм глуха, нито пък няма — отвърнах сопнато, натъжена, че си тръгва.
— Върви сега, Матилда — промърмори Дьо Монтегю. — Пътят е чист. Намираш се близо до Тауър, затова никой няма да ти стори зло. Не сваляй качулката от главата си — настоя той. — Аз ще те последвам.
Преглъщайки резкия си отговор, излязох на улицата, следвайки напътствията, дадени ми от Дьо Монтегю. Тръгнах зад група писари, връщащи се от съда за обичайни жалби в Уестминстър, и вървях след тях, докато стигнах тесните улички, водещи надолу към реката. Наглед бях най-обикновена прислужница, изпратена да изпълни поръчка. Бях стигнала подстъпите към Тауър, когато, близо зад себе си, чух надигащия се шум на тълпата. Хвърлих поглед назад: конници си проправяха път по улиците. Марини! Синьо-златистите знамена на Франция се развяваха и плющяха на лекия ветрец. Френският кортеж се движеше надолу към Тауър с цялата величественост, която беше успял да си придаде. Забързах нататък и се присъединих към тълпите, трупащи се по продължение на подстъпите към Лъвската порта. Огледах се наоколо, търсейки с поглед Дьо Монтегю, но от него нямаше и следа. Затърсих Гастон с огненочервената коса, но отново не забелязах нищо необичайно. Можех да продължа и да се покажа пред Сандуик и Казалес, които чакаха пред главната порта, но исках да остана. Притеснявах се заради Дьо Монтегю, а дори и заради онзи Гастон дьо Прьо, когото никога не бях срещала. Освен това исках да видя какво ще стане, бях изпълнена с нетърпение да стана свидетелка на смъртта на Марини и останалите. Отмъщението, кръвната вражда — такива пожари не започват изневиделица: те се разпалват, силата им се увеличава и намалява, те едва тлеят, но все пак горят. Не бих се смутила да гледам как убиват Марини. Молех се той, дръзкият преследвач, да се превърне в преследван.
Най-сетне те пристигнаха в цялото си бляскаво великолепие — украсени с лилиите на кралския герб знамена плющяха във въздуха, слънцето хвърляше отблясъци върху доспехите и скъпоценните камъни, заобиколени от служители и тежковъоръжени войници. Тълпата се приближи. Бързо огледах грубите лица, сълзящите очи, раздърпано облечените блудници от кея, покритите с прах дърводелци, парцаливите деца, танцуващи от крак на крак. Търсех да зърна нещо необичайно — продавач на реликви с гердан от кости, душещ въздуха като ловно куче. Видях някакъв дрипав празноглавец, сигурно от някой приют за малоумни: имаше червена коса, но лицето му беше безизразно, а погледът — празен. Зърнах млад червенокос мъж, който с бутане си проправяше път през тълпите, но той спря и зашепна нещо в ухото на младо момиче.
Френската кавалкада, с бавно движещи се коне, приближи Лъвската порта. Казалес и Сандуик, в туники в алено и златисто, кралските цветове, украсени с озъбените леопарди на Англия, се отправиха към тях. Един просещ монах, чиято обръсната глава проблясваше на слънцето, се отдели от тълпата.