Кръчмата се намираше на ъгъла на тясна уличка, от която се разкриваше изглед към кея и мрачната разклонена бесилка, от която висяха труповете на речни пирати. Според табелките, привързани към безжизнените им ръце, тримата бяха отмъкнали от църквата „Сейнт Ботолф“ в Билингсгейт една дарохранителница и две поставки за свещи. Бяха обесени призори и се полюшваха зловещо в режещия вятър, гърчеха се върху намазнените въжета, а бесилката проскърцваше. Загледах се в тях, мислейки си за Гастон, и влязох в просторното общо помещение. Беше приятно, гостоприемно място с нисък таван, с почернели от пушек дървени греди, от които висяха бутове шунка, разни сирена и прясно изпечен хляб в плетени кошове. Голямата обща маса привличаше вниманието, простряла се от бъчвите от двете страни на тезгясите до далечната стена, други малки маси бяха поставени покрай прозорците. Подът беше изметен и посипан с мека зелена тръстика, във въздуха се носеше наситена и изкусителна миризма от напоен със сосове свински бут, който се печеше над огъня. Един кръчмарски чирак, когото имам основателна причина да си спомням, с чорлава коса и няколко липсващи зъба, ми махна с ръка и ме упъти към една маса. Ап Ител стоеше на прага, загледан любопитно вътре. Без да обръщам внимание на момчето, прекосих помещението и се приближих до тезгяха, където кръчмарят, висок и слаб като върлина мъж, почти изцяло увит в тежка кожена престилка, пълнеше високи чаши за рибарите, които току-що бяха продали дневния си улов. Попитах за мастър Арно, майстора на лъкове, и казах, че ще се върна в часа на вечернята. Кръчмарят ме погледна и вдигна очи към небето.
— Бордо! — възкликна той. — Най-доброто бордо? Разбира се, че имаме от него, мистрес, елате да ви покажа една бъчва — той вдигна ръка. — Неразпечатана, току-що пристигнала от Гаскония. Елате, елате! Вашата господарка ще остане доволна!
Не ми оставаше друго, освен да го последвам в дъното на кръчмата и надолу по стълбите към избата. През цялото време той неспирно бъбреше за „най-доброто бордо“. Стигна до долу, отвори със замах вратата на избата и ме въведе вътре. Изчаках, докато той палеше лоени свещи във фенерите.
— Била е използвана от контрабандисти — обясни той, като отмести една фалшива бъчва, разкривайки вратата зад нея. Той почука, вратата се отвори и навън излезе Дьо Монтегю. Кръчмарят се поклони и излезе от избата. Тамплиерът се приближи и застана в езерцето от мъждива светлина.
— Знаех, че ще дойдеш — прошепна той. — Казах на мастър Томас да те доведе тук долу веднага. Е, добре. Гастон е заловен — беше обръснал главата си, за да не го позная — очите на Дьо Монтегю се вгледаха изпитателно в лицето ми. — Бяхме толкова близо.
Разказах му как Гастон се преструваше на луд, на безумец, че искаше утехата на разпятието и че ще потърси с поглед кръста, преди да бъде обесен по пладне на другия ден.
— Той иска да бъде изповядан — отвърна Дьо Монтегю. — Бог да му е на помощ. Прави се на луд, за да не бъде разпитван. Слушай, когато се върнеш — настоятелно рече той, — изпрати му съобщение, кажи му, че ще му намериш разпятие. Гастон ще разбере.
— А вие? — попитах. — В безопасност ли сте тук?
— Синът на кръчмаря беше земевладелец тамплиер в Бордо — той не е издайник — Дьо Монтегю прекоси избата и когато се върна, донесе малка бъчвичка: на печата върху запушалката пишеше, че това е бордо от лозе близо до Сен Сардос. — Дай това на господарката си.
— Тя знае какво сте имали предвид — отвърнах, вземайки буренцето, — когато ме помолихте да мисля като монахиня. Вие трябва да сторите същото като мен — да се подслоните сред домакинството й.
Погледнах го толкова сериозно, че Дьо Монтегю се засмя и ме целуна по челото.
— Аз съм свещеник, Матилда, и все пак ти ме гледаш… — Той поклати глава. — Кажи на господарката си, че ще бъда неин предан служител; ще й бъда верен, докато тя ми е вярна — той отново ме целуна по челото. — Върви, Матилда, и не се връщай утре тук.
Разбира се, пренебрегнах думите му. Върнах се в Тауър нервна и разтревожена. Ако Дьо Монтегю искаше да присъства на обесването, това можеше да го направи уязвим. Изабела се съгласи. Дьо Монтегю можеше да влезе в домакинството й като писар, но щеше да се наложи да преживее опасностите в деня на обесването. Ако Марини и останалите заподозрат истината, ако те, подобно на Сандуик, започнат да вярват, че наемният убиец не е малоумникът, за какъвто се представя, тайните съветници, Secreti, и Нокталиите щяха да плъзнат навсякъде като мравки.
На следващия ден напуснах Тауър, отново придружена от капитана на уелските стрелци, вече привикнал към подобни задължения. Той ми съобщи всичко, което се говореше. Очевидно предишната вечер Изабела беше изпратила на затворника разпятие. Рано тази сутрин кралят беше назначил наказателен съд, съставен от Сандуик, Казалес и Бакел като съдии, упражняващи пълната власт да изслушват и решават. Съдът беше заседавал в „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, но затворникът беше отказал да говори — бе издавал нечленоразделни звуци и стенания, преди да започне безумния си танц. Не беше отрекъл опита за убийство на Марини, затова беше осъден и предаден на Казалес, за да понесе наказанието си.