От времето на древната Елада и зората на християнството ме върна в съвременността настойчивото бибипкане на клаксон. Антонела седеше зад волана на старата си кола и ми махаше с ръка.
— Чао, Земеров! Да не си се заслушал в песента на ангелите? Качвай се по-бързо. Тук е забранено спирането.
Беше се променила — косите, прибрани на опашка, и около очите — грим. Облечена с кадифени сиво-сини джинси и яке без ръкави върху синята блузка с избродирани цветчета по якичката.
— Днес изглеждаш прекрасно — казах аз и махнах с ръка по посока на Галерията. — В тон с цялата ваша летяща флора.
— Благодаря за комплимента. За тебе не бих казала същото. Изразът ти е уплашен, очите — червени като на бял заек. Охо, и май си понапълнял! С твоя ръст би трябвало да се въздържаш от спагетите.
— Как е Марио? — веднага попитах аз.
— Струва ми се, че е по-добре. Другата неделя обещават да го изпишат.
— Предлагам да се отбием на пазара за риба. Да вземем за Марио малко печени скариди. Помня, че ги обичаше.
— Щом искаш на рибния пазар, така да бъде — съгласи се тя и ловко се провря между един фургон и трима мотоциклетисти. — На рибния пазар заедно със Земерова, изсипал ми се от небето тъй ненадейно. И който помни само гастрономическите прищевки на бившите си приятели, макар да са минали, леле, колко много годинки…
— Не се сърди — погалих я по косата, при което тя се отдръпна. — Не се сърди. Имам си оправдание. Във вид на изречение. Ти ще го оцениш. „Славяните плачат при раздяла и се забравят един друг, докато не се срещнат отново.“ Забелязано е преди хиляда и петстотин години. От Прокопий Кесарийски. Византийски историк.
— Готова съм ей сега да заплача — въздъхна тя. — Сицилианките са ревливи. Особено омъжените.
— Значи си омъжена?
— Всяка уважаваща себе си сицилианка на моята възраст отдавна е омъжена. Запомни — всяка. А преди сватбата си, например половин година по-рано, уважаващата себе си сицилианка непременно трябва да поскита три-четири нощи из римските развалини. Съпровождана от неотразим чужденец. От тези, които плачат при сбогуването. Тя трябва да го изпрати в небето от летището „Леонардо да Винчи“ и също да пророни някоя сълза. Такъв е местният ритуал. Създаван векове.
— Наистина, така са се сбогували още при Калигула — потвърдих аз.
— Но за мен този ритуал не означава нищо. Както чуждото писмо, попаднало по погрешка в пощенската ми кутия. Ще го върна, без да го отворя.
И тя пак се отдръпна, сякаш бях протегнал ръка да погаля кестенявите й коси.
— От писмо до писмо има разлика, Антонела. Бих искал да получа по погрешка плик с отговора на загадката около епидемията. Без да ми мигне окото, ще го отворя.
При тези думи тя ме погледна със страх и любопитство, като че ли пред очите й бях започнал да се превръщам в чудовище.
— Ти, археологът, се заканваш на епидемията? Толкова медици си трошат главата, включително и самият професор Бонано! Нима епидемията пречи някому да си се рови в античните чирепи? Какво те засяга тя?
Отвърнах:
— Известно ли ти е, че в Сигона се раждат уродливи насекоми и зверчета? Че вчера в Солунто заради тях са умрели трима души? Какво ми влиза това в работата? Искаш да разбереш, така ли? Та ето какво. Аз, Олег Преображенски, не искам примката да се затяга все повече и повече. Не искам да се обезобразява лицето на красотата, колкото и високопарно да звучи това. Знае ли някой накъде ще избие епидемията? Току-виж не само при мишките и зайците започнат да се раждат изроди? Да не би да искаш да родиш сиамски близнаци?
Антонела удари внезапно спирачките и аз се блъснах с чело в рамката на страничното стъкло. Двигателят угасна.
— Млък-ни! — извика тя и се отвърна от мен. После бавно потегли.
Мустакатият синьор от форда, който ни задминаваше, посочи с пръст към слепоочието си и изръмжа, че сме самоубийци и негодници. До него на седалката излая бял сетер. Когато те се скриха зад завоя, Антонела каза:
— Не ми се сърди, Земеров. Понякога ме прихващат… Искаш ли да те свържа с професор Бонано? Трябва да си го спомняш от университета — с черна брада и с торбички под очите. С него може да се поразговорите за епидемията.
— Разбери, аз имам право да се занимавам само с разкопките в Чивита и с нищо друго. Само с разкопките, разбра ли?
— Достатъчно съм досетлива. С какво мога да ти помогна?
— Не на мене, а на Сигона. Като начало опитай се да откриеш в Палермо един фотограф. Той се величае с титлата дон Илуминато Кеведо. По всякакъв начин се постарай да разбереш как е попаднал в пресата материалът му за мехурите над Сигона.