Извадих от джоба си изрезката от вестника и я прочетох на глас. Оказа се, че Антонела помни това интервю. В „Ти и аз“ тя имаше познати и обеща на всяка цена да свърши работата.
В стаята имаше дванайсетина легла и над всяко висеше малко дървено разпятие. Марио лежеше със затворени очи в ъгъла под отворения прозорец. Антонела се наведе и целуна брат си по челото. Той дълго я гледа, без да дава вид, че я познава. Разстроих се от блуждаещия му поглед. Но още повече от пурпурночервените пъпки, плъзнали по цялото му лице, по шията и ръцете.
— Виж, Марио, кой е пристигнал — каза тя. — И ти носи печени скариди.
Слабото лице на Марио се оживи. Той се надигна, отметна одеялото и ние се прегърнахме.
— Пристигнал е моят спасител, спасителят ми — занарежда той.
— Хайде да слезем в градината — предложи Антонела. — Толкова приятен ветрец има там. Къде е халатът ти, Марио?
Докато слизахме по стръмното стълбище, той няколко пъти се опитваше да ме прегърне, все повтаряйки своето „спасител“.
— Грешиш, Марио — кротко казах аз. — Спасителят е ходел с учениците си по водата на Тинериадското езеро. А аз само съм те измъкнал от водата. И за да не се чувствуваш задължен към мен, предлагам следното. След като те изпишат от това богоугодно заведение, давай пак да побръмчим с катера през Месинския пролив. Само че този път аз ще се препъна и ще падна зад борда, а ти ще се хвърлиш да ме спасяваш. И ще бъдем едно на едно.
— Това не е осъществимо — намеси се Антонела. — Нали тогава ни настигна буря, около шест бала вълнение, помните ли? Вълните подмятаха катерчето като треска. Такава буря трябва специално да се поръча. При това братлето ми и до ден-днешен не се е научило да плува, дори и в спокойно море. Не му е съдено да бъде спасител.
— Но затова пък успях да се измъкна от безумието в Сигона — помръкна Марио.
— Ти си най-добрият брат на света — целуна го Антонела по бузата. — Елате да седнем на сянка под тази черница.
… Много от това, което разказа Марио за събитията в Сигона, вече знаех. Не исках да му чопля раната, но въпреки всичко внимателно попитах:
— Дълго ли стоя в Сигона преди… това, което се случи?
— Както винаги. Нощта срещу събота и нощта срещу неделя. Обикновено в понеделник рано сутринта се връщаме в Палермо.
— Как спа в съботната нощ? Не забеляза ли нещо необикновено?
— Че аз не съм мигнал до сутринта.
— Да не страдаш от безсъние?
— Какво ти безсъние? До два и половина през нощта се ядохме с моята Катерина. Тези женоря от Агридженто са същински фурии. Нарочно подхващат кавга, за да им е по-сладка любовта после! Кой дявол ме караше да се женя!
— Ние си имаме и поговорка за това: „На неженения му идва да се удави, а на женения — да потъне!“
В очите на Марио се появиха сълзи и той се хвана за главата:
— О, що за глупости плещя! Бедната ми Катерина! Трижди проклет да съм, че не й отстъпих и че не можахме да се сдобрим! О, душа моя! Кълна се в света Розалия, че щом оздравееш, веднага ще долетя при тебе като мълния! — И той заудря с юмрук по сбръчканата кора на дървото.
Антонела го прегърна и го успокои, доколкото можа.
— Благодаря ти, Олег, че пак ни навести — след дълго мълчание тихо проговори Марио и погледна крадешком сестра си. — Отново в университета ли?
— Не, на разкопките в древната Чивита. Може би си чул за международната експедиция? Заради епидемията някои избягаха оттука. По този случай ето ме и мен, долетял на помощ.
— Чивита… — очите на Марио се преобразиха. — Като момче съм обходил всичките й руини. На Наблюдателната кула поставяхме примки за дроздове, а после ги печахме на шиш край хиподрума. Или организирахме игри в пещерите на Пеещата планина. Много пещери имаше. От незапомнени времена в тях са се криели при нападение откъм морето. Но янките си присвоиха Пеещата като някакъв евтин сувенир. Помня как пъшкаха булдозерите, когато изравняваха върха на планината. Как янките изграждаха бетонния вълнолом. И сега направо от морето самолетите кацат вътре в планината. Представяш ли си? Като пчели в кошер! В планината има огромно подземно летище, Винченцо ми разказа за него. Света мадона, да купиш планина, цяла планина!
Наложи се отново да се върнем към началото на нашия разговор и да прочетем откровенията на собственика на фотото.
— В нощта срещу събота ли? — изуми се Марио. — Здравата си измисля дон Илуминато. Никакви предмети, никакви кълба не е имало на небето. Ние спахме на покрива на бараката, тоест не спахме, както вече ви казах, а се карахме до сутринта. Бедната ми, бедната ми Катерина!…