— Значи сто и петдесет души местни хора работят…
— Не работят, а работеха — прекъсна ме тя. — Неотдавна всички бяха уволнени. В един и същи ден. Дадоха им по една извънредна надница и ги изритаха навън. Благодетели!
„Това вече е попадение — помислих си аз. — Особено ако се окаже, че са ги уволнили след земетресението в Сигона…“
— Антонела, слушай внимателно. Колкото може по-скоро трябва да научиш датата на тяхното съкращаване от работа. Това е най-главното. Също и причината. Кой и как им е обяснил, че базата повече не се нуждае от техните услуги. Поговори с Винченцо. Разбери от него повече подробности за Пеещата планина. Намери го, ако трябва и изпод земята го измъкни. Но за мен не споменавай нищо. Разбра ли? Той сигурно момче ли е? Честен ли е?
— Порядъчен и сигурен. Иначе не би станал мой мъж — каза Антонела Мацанти.
Понеделник и вторник прекарах в Чивита. Зденек ненапразно се възхищаваше толкова от античния басейн. Мозайката на дъното — нереиди и тритони с дарове на морето — се разкриваше в цялото си великолепие. Но истински шедьовър представляваше централният барелеф с годишните времена, в който в кръг бяха изобразени обикновени сцени от мирния живот: бране на плодове, гроздобер, жътва, заклепване на бъчви, събиране на дърва, колене на свине. Сред развалините на Херакловия храм се разкриха парчета от друга, силно пострадала мозайка. На нея се виждаше жена със строг поглед и твърда брадичка, възседнала слон — навярно богиня на правосъдието.
По указание на Учителя започнахме разкопки с работниците на върха на хълма, редом с Наблюдателната кула. Под паветата имаше червена глина и дребни камъни. И аз самият бих се хванал да копая, но ръката ми береше — резултат от удара ми по бодливата тел през онази нощ. След като изстисках много гной, намазах раната с лекарство и превързах дланта с бинт.
Надвечер заваля проливен дъжд. Освободих работниците и легнах да почина, но веднага съм заспал.
Събудих се в дванайсет без четвърт. Дъждът чукаше по брезента. Бях много жаден и наведнъж изпих две чаши компот. Навлякох мушамата. Като се хлъзгах по мокрите камъни, стигнах до морето. Даже скалата на Чивита не се различаваше в тъмнината. Чуваше се само бученето на морето. Вървях наслуки, докато не се натъкнах на бодливата тел. Останах дълго пред стената. Не забелязах откъде се появи Тя. Миг — и в пелената от дъжд зад стоманената паяжина се очерта лицето й.
— Белоснежна…
— Наричай ме по-добре Еона.
— Еона, защо трябва да събирам доказателства, след като вие и без тях се намесвате в земните работи. Например както на Ластовичето езеро…
— Езерото на спящите ластовици не влиза в сметката. Какво ти е на ръката?
— Набодох се върху ръждясал пирон. Ще зарасне като на куче.
— Дай да я излекувам — звъннаха камбанките по-тихо от друг път. Тя протегна ръцете си през стоманената паяжина към мен и аз със замряло сърце й подадох моята. Връхчетата на пръстите ми, които не бяха бинтовани, допряха нейната гладка и студена кожа.
— О, колко париш, какъв е този жив огън, който бяга по жилите ти — забърбори изведнъж Еона с променен глас. Стори ми се, че лицето й започна слабо да свети. Тя погали бинтованата ми ръка и болката веднага утихна.
— Ти не си никаква внучка на Хронос и баща ти не е старецът Еон. Ти си Белоснежната!
— Немощ сънлива ме надви, коя нощ вече привижда ми се все същото. — Тя притвори очи и здраво хвана ръката ми. — Дали приспивна трева ми дадоха вещиците, или друга омайваща отвара? Казвах на бащицата ми единствений, до пояс му се покланях: соколе ясни, не викай избраници зетьове, ни от четири ветрове, ни от полунощ, ни от полуден, а ме дай мене, девицата хубавица, на Саватий юнака. Ох, не стана, не се нареди: обрекоха ме на владетел задморски, как на родителя си да се противя… Няма какво да се оплаквам, случих с жениха, и с ума си ме покори, и с вниманието си, а щом стрелата закалена в халката над къщата вкара, както над рова скачаше с буйния си кон — съдбата ми беше решена. А хазаринът като червей в рова се гърчеше със счупен гръбнак… Немощ сънлива, бълнуване, бесовски съблазън. Кой си ти, човече, с длан същи огън? Май от враг е простреляна? Или ловна птица те е клъвнала, ако ли на лов си ходил?
— Белоснежна! — извиках аз. — Не се омъжвай за владетеля, не заминавай в Бекбалък! Знаеш ли какво ще се случи на Чарин, на тази планинска река? Не се омъжвай! Белоснежна, аз, аз те обичам!
Тя дръпна ръката си. Хвана се за телта. Лицето й престана да свети и тя отново отвори очи.
— Ти ме питаш дали се намесваме в земните работи? — каза малко уморено. — Извънредно рядко. За да не нарушим причинно-следствените връзки в галактическия континуум. С природните сили шега не бива.
— Обичам те, Белоснежна!
— Наричай ме по-добре Еона.