И си мислех: дълго преди появяването на човека планетата ни милиони пъти е кръжала около Слънцето, като с устните на небесните дъги и с дланите на горите и ливадите е улавяла животворните струи на светлината. Вечно ще бъде така. Природата ще излекува жестоките рани, които й нанасяме, както изцери ръката ми Белоснежната. Тя ще покрие с живата тъкан на листата, клонките и цветята дори атомните изгаряния, дори химическите отровни язви. Но не бива да се залъгваме, синьори, човека няма да го има. Хомо сапиенс — разумният човек, ще изчезне като вид. И на планетата на летящите дървета, където уйгурът Мурат по чудната рецепта на благословения лечител Авицена изцери феята на радостта, и в световете, които ръководят сегашния сън на Белоснежната, безстрастни мъдреци ще изпишат върху звездните скрижали: „Трета от Слънцето. Планетна несполука. Загинала клонка на разума.“
И си помислих: не, още има да се борим, да си премерваме силите с невежеството, за да не бъде отбелязано в звездните анали „загинала клонка на разума“, а — цъфтяща. За да не излезе от пътя си земната колесница на времето…
— Земеров, ела на себе си — чух гласа на Антонела. — Като че ли стихове шепнеше. Жалко, че не разбирам руски. Какво още искаш от мене?
— Да уточниш една подробност. Спомням си, че когато се връщахме от Марио, ти каза, че Винченцо е уволнен неотдавна. Излиза, че той е работил месец или два след уволнението на другите. Не се мръщи, можеш, разбира се, и да не ми отговориш.
— Повтарям: всичките вкупом бяха уволнени. А мъжът ми не е искал да разбера, че е изпуснал такава хубава работа… Между другото, Марио утре го изписват. Ужасно се радвам.
— Предай му, че може да постъпи на работа при нас, ако ще и още утре — казах аз. — Дотам и обратно ще пътуваме заедно. Ако пожелае, има къде да нощува и в Чивита. Може би и Винченцо ще поиска да работи при нас?
— Мили ми Земеров. — Тя сложи ръката си с късо подрязани нокти върху моята. Ръката й бе гореща, потръпваща и аз неволно си припомних мраморно студените длани на Белоснежната. — Стигат ти грижите и за Марио, братко археолог. Нека мъжът ми си нощува в къщи. Помисли си само — какво ще прави на разкопките един бивш летец?
— Антонела, а защо бивш? Да не би да е на годините на баща ти?
Тя се смути и отвърна с видимо усилие:
— Нещо не е в ред със здравето. Тези дни искаше да постъпи на работа — не го взеха дори и за рекламите на прах за пране. Виждал ли си сутрин над залива да пълзят в небето мижави бипланчета с реклами? Та дори и за тях не го приемат. Окончателно го отписват от бранша. Има недостатъчно оросяване на мозъчните капиляри — представи си, на трийсет години! Как нагло го мамят лекарите!
За да я успокоя, напълних догоре чашите и се опитах да се пошегувам:
— Ще се преквалифицирам в летец и ще разнасям в небето твоя портрет. Да не намалява красотата на сицилианките!
Тя тъжно се усмихна.
— Благодаря ти, Земеров. Много си се променил. Станал си някак важен и загадъчен. Все си мислиш, мислиш за нещо, непрекъснато разпитваш. — Тя смръщи вежди, потърка носа си с показалеца и имитирайки моя глас, попита: — Антонела бела, какво се случи преди седем години?
Разсмях се.
— Мили мой, какво значение има кога се е побъркал Уорън?
— Твърде голямо — отговорих възможно най-тихо. — През април е имало експлозия в базата, а през лятото под стените й вие с Марио ловите уродливи животинки. Загря ли?
— Да си призная, още не загрявам.
— След седем години става земетресение в Сигона, а няколко седмици по-късно там започват да щъкат изродени твари.
— Но в такъв случай трябва незабавно…
— Не повишавай глас! — сепнах я строго аз. — Засега всичко това са само предположения. Трябват сигурни доказателства.
Усетих, че започвам да приличам на Еона, и млъкнах. Антонела също мълчеше, загледана нанякъде през мене. Бавно завъртащата се вълна на кошмара ни повличаше нагоре, към студа на мъртвите вечни снегове, но скоро, много скоро ще започне търкалянето към пропастта, в гръмко ревящите води, тъмни и злокобни…
— Засега, Антонела, уродството е засегнало само зайците, мишките, гущерите, бръмбарчетата и паяците. С една дума — нашите заварени братя от майката природа. Плюс епидемията от лудост у хората, която е, така да се каже, уродливо израждане на разума, увреждане на духа. Ами ако изведнъж се деформира и плътта?
— Какво искаш да кажеш с това? — с мъртъв глас ме попита Антонела.
— Не да кажа, а да узная дали на работещите там са се раждали понякога уроди?