— Ти си ми брат — отвърнах. — Брат по разум.
— Кажи красив ли съм?
— Красив си. Всичко наоколо, което е живо, е красиво. Красиви са облаците, гущерите, кучетата, алоето, до което стоиш, листата и чепките на гроздето, огънало решетката.
— Защо тогава аз не съм чепка грозде? Нито алое? Не съм облак или куче? Защо?
Мълчах.
— Защо тогава аз искам да стана такъв като тебе или като леля Франческа? Защо ти не искаш да заприличаш на мене?
— Виж какво, всичко мъртво и неродено съществува в небитието, а живото от самото си начало е класифицирано на… — започнах аз и изведнъж спрях, разбрал страшната дълбочина на въпросите му.
— Защото съм урод… Да ти кажа ли от кой въпрос най-много се страхуваш?
— Аз не се страхувам от нищо, Колос.
— Страхуваш се! Страхуваш се, че бих могъл да бъда и твой син! Но не съм твой син. Само съм ти брат, твоят уродлив брат. Ти сам призна това. Защо си позволил да се появя от небитието в този грозен облик, братко мой? Ти откриваш на планетата все повече пансиони за същества, подобни на мене, а повечето от нас са осакатени и умствено. Защо криеш истината за нас от самия себе си?
— Аз не крия нищо, братко Колос.
— Жалко, че не могат да те накажат братята от други Галактики — каза той — за това, че погубваш красотата. За това, че си страхлив, жесток и сластолюбив. За това, че си играеш с фразите за мъртвите и неродените, без да вникваш в смисъла им…
— Коло-о-ос — разнесе се гласът на леля Франческа. — Пак ли си приказваш сам. Ела тук, малкия.
— Моля те, братко, посещавай ме по-често — промълви Колос. И се обърна на късите си лапички, и се затътри обратно. И се чу нежното шумолене на тръстика.
Поисках да хукна назад, но пръстите ми се бяха вкопчили в решетката, застинали в мъртва хватка, както тогава върху ръждясалата граната. И тогава от безсилие, от болката в сърцето, което се разпъваше като футболна топка, започнах да треса решетката. Представях си, че съм исполин, който възнамерява да разлюлее земния кораб и да го отклони от привичния му път.
— Де-е-еца! Време е за вечеря, стъмва се вече — чух отново Франческа. — Кой не ми вярваше, че вечер излиза на лов един дракон? Чувате ли го как тресе решетката?
10. Нощните таласъми
Древните индуси вярвали, че Вселената диша като живо същество. При вдишването — а то продължава над четиридесет милиона години — светът преживява четири състояния, всяко със свое съотношение между доброто и злото, това са тъй наречените юги. Критаюга е златният век: тържество на хармонията, блаженство, непресъхващи извори, дървета и изобилие на земни плодове. По време на Третаюга доброто намалява с една четвърт, налага се хората да се заемат със занаятите, да обработват земята, да отблъскват нападенията на хищните зверове, в това число и на двуноги. С настъпването на Двапараюга чашата на справедливостта се изпразва наполовина — всички са принудени да се борят с болестите, наводненията и междуособиците. Накрая чашата е празна — разразява се Калиюга, която носи глад, печал, жестокост и страх. Хората и държавите ще заприличат на разбойници, които не знаят пощада в разпрата за печалба и власт.
Да, Вселената диша, ще кажем и ние, тя вечно е жива, но животът й, както и животът на мъничката й бенка — Земята, — повече напомня развитието на новородено: от безпомощното пеленаче до Одисей, зрелия, опитен мъж. Дори и най-закостенелите оптимисти не рискуват вече да се позовават на златокъдрото минало на нашата цивилизация като на райска обител с реки от мед и масло. Та кому не е ясно, че първите жители върху земната черупка са били притиснати — къде по-яко от гравитацията! — от ужасите на примитивното съществувание и от борбата с коварствата на природата.
Не го е имало, уви, века златен… Въпреки че и досега животът на всеки от нас е разделен на светли и тъмни кръгове. Но това, че тук, в Сицилия, бяхме попаднали в Калиюга, не подлежеше на съмнение. Уродливите деца и изродите в Сигона бяха печално потвърждение на това.
О, страшна е уродливостта! Но още по-страшни са тези, които я причиняват. Макар че, колкото и да е странно, злото не винаги се крие само в тях.
В същата тази Индия Учителя е присъствувал на улично представление на „паяк“ — юноша с изкривени тънички ръце и крака, изсъхнало дребно тяло и с огромна глава. Някакъв сляп дервиш му обяснил, че „паяците“ ги осакатяват още от пеленачета, за да могат по-късно родителите им да връзват двата края благодарение на подаянията по време на представленията. „Паякът“ се премятал, пълзял по въже, плашел децата с гласовете на тигри, пантери и дракони. О, това било само началото на чудесата. „Паякът“ се изкатерил на една палма и оттам до късна нощ рецитирал „Рамаяна“. Обезобразеният юноша можел за две седмици, без да спи, да издекламира и седемте книги на древния епос „Рамаяна“ — 24 000 стиха. Разправяли, че той може да каже наизуст и „Бхагавата“, която е почти колкото „Рамаяна“ и „Махабхарата“ — 100 000 стиха!