Следователят: Какви са свойствата на този газ?
Нюхаус: Малко знам за това. Май е безцветен и без миризма. Всъщност представлява смес от два компонента, които поотделно са безвредни. Казват, че за определено време предизвиква лудост. Изглежда, е така, защото на базата след взрива пострадаха около двайсет души. Видях ги със собствените си очи. Приличаха на буйстващи луди.
Следователят: Каква е по-нататъшната съдба на пострадалите?
Нюхаус: Откараха ги в Америка. Чух, че някои са умрели.
Следователят: На базата това първи случай ли е на изтичане на газ?
Нюхаус: Да. Ако не се смята инцидентът с лейтенант Уорнър. Преди седем години и той пострада при взрив, но много по-слаб. И също бе откаран в родината. Там се бил излекувал, получавал пенсия, но разбрах, че миналата година се е самоубил.
Следователят: Известна ли ви е причината за самоубийството на лейтенант Уорнър?
Нюхаус: Само приблизително. Носеха се слухове, че два пъти му са се раждали уродчета. С две или с три глави.
Калавати: Бъдете дважди и трижди проклети, изроди такива! И ти заедно със своята „медуза“.
Нюхаус: Трябва да се проклинат онези, които са изобретили газа. Макар че лично аз си имам по-особено мнение: по-добре двуглави хора, жаби или гълъби, отколкото адска пустиня след взрив на водородна бомба.
Следователят: Накъде са насочени ракетите?
Нюхаус: Откъде да знам? Не ме е грижа кой накъде се прицелва. Нека да е към Африка или към Луната. Важното е тук да се изясни всичко — по отношение на епидемията ръцете ми са чисти. Както и съвестта. А за овъглените дървета, ако трябва, ще отговарям.
Следователят: Съгласни ли сте в хода на делото да приведете повече подробни доказателства за истинската причина на епидемията?
Нюхаус: Съгласен съм. Но при условие да не конфискувате моята „медуза“. Съдейки по отвратителното послание на генерала, сега тя е моя лична собственост.
Следователят: Съдът ще има предвид вашето разкаяние, макар че това повече от странно желание не ви прави чест.
11. Воденичните камъни на галактиката
Ни една жива душа не настигнах по пътя за Чивита. И камионите, и разкошните лимузини, и шарените каручки, теглени от мързеливи мулета — всичко се движеше само насреща ми. И на палермското пристанище, когато минах покрай него, вече акостираха повече от дузина параходи от Неапол с натъпкани като сардини любопитни зяпачи, които сочеха с пръст в небето към бръмчащия биплан, влачещ след себе си плакат с изображението на „медузата“, зачертана на кръст с червени линии, и с надписа „Янки — вън оттука!“
Мислех си за събитията през последните дни, за Антонела, за Марио, за мъртвия Винченцо, когото така и не успях да видя и все си го представях, че прилича на Гарибалди от портрета в кабинета на шефа на полицията. Мислех си за съдбата на лъжливите показания на стария женкар Илуминато Кеведо, които, колкото и да е странно, изиграха решаваща роля за показанията на лейтенант Аймът Нюхаус. Излиза, че фалшификацията, изфабрикувана със зъл умисъл, помогна да се разобличи самото зло. Какъв е този мъдър механизъм на саморазрушението, който неизбежно влече злото към гибел? Колко пъти в световната история се е случвало това: красотата и справедливостта да са стъпкани в калта, поругани и измамени, но неизбежно настъпва мигът, когато кълнът на доброто разкъсва мрачната скала, смятана за монолит. Когато (както в стиховете на великия поет) изведнъж:
През тези няколко дни неведнъж си припомнях своя досегашен живот, в който на равните благополучни брегове още не се очертаваха мрачните контури на Сигона. Ех, колко неща не съм забелязал, оценил и съм ги пропуснал, а колко много не съм успял да свърша! Не успях да кажа каквото исках на баща си. Малко отвисоко се отнасях към Мурат, защото му завиждах — да, завиждах, като се мъчех да скрия това дори от себе си. Не опазих Белоснежната в кристалния ковчег. Надсмивах се над чудатостите на дядо, когато, връщайки се в ранни зори в къщи, забелязвах бялата му брада над покрива — дядо ми чакаше изгрева на слънцето, та пръв да посрещне Огнения щит с древни песнопения за Огъня цар, за Водата царица и за Суровата земя майка… И баща ми, и Мурат, и дядо може и да не са знаели пророчеството, че красотата ще спаси света. Но за спасяването му са били необходими и техните ръце. А, надявам се, и моите. Иначе не би попаднал точно върху мене животворният лъч от непредставимо отдалечените от нас светове…