Джеръм К. Джеръм
Часовници
Има два вида часовници: едни, които всякога са неточни, знаят, че са неточни и се гордеят с това, и други, които винаги са точни, освен в случаите, когато разчиташ на точността им, а тогава те така те подвеждат, че се учудваш как е възможно да съществуват такива неточни часовници в една цивилизована страна.
Много добре си спомням как веднъж, когато бях още дете, един от тия часовници — от втория вид — вдигна на крак цялата къща в три часа през една зимна нощ. В четири без десет бяхме вече закусили, а малко след пет аз седях на входното стълбище на училището и плачех горчиво, защото мислех, че е дошъл краят на света — наоколо сякаш всичко беше измряло.
Човек, способен да живее в една къща с такъв часовник, без да се, изложи на риска да погуби душата си, като поне веднъж в месеца му казва направо мнението си за него, е или достоен конкурент на библейския Йов, или няма достатъчно хаплив език, за да си струва да се впусне в ругатни.
Най-съкровената мечта на часовника от този вид е да те подмами да му се довериш и след това да се опиташ да хванеш влака, като разчиташ на него. Седмици и седмици наред той ще върви безупречно — дотолкова безупречно, че ако забележиш някакво различие между него и слънцето, без колебание ще решиш, че по-скоро слънцето се нуждае от сверяване, отколкото часовникът. Постепенно стигаш до убеждението, че ако такъв часовник избърза с четвърт секунда или изостане с една осма от мига, сърцето му ще се пръсне от мъка и той ще умре.
С наивната вяра в безупречната точност на часовника някоя прекрасна утрин събираш цялото семейство във входното антре, целуваш децата, като изтриваш след това изцапаната си от мармалад уста, бодваш най-малкото по нослето, даваш обещание, че няма да забравиш да поръчаш въглища, махаш с чадъра си за последен нежен поздрав и тръгваш към гарата.
Все още не мога да реша за себе си кое е по-неприятно: да тичаш две мили с колкото сили имаш и като стигнеш на гарата, да разбереш, че до тръгването на влака остават още четиридесет и пет минути, или пък да си вървиш спокойно, да побъбриш при касата с някой местен глупак, а после лениво да излезеш на перона и да видиш как влакът се изнизва под носа ти.
Часовниците от първия вид, т.е. нормалните часовници, които винаги вървят неточно, са далеч по-безопасни. Навиваш ги в определено време и един-два пъти седмично преместваш стрелките, за да ги „регулираш“ (същия резултат ще постигнеш, ако се опиташ да „регулираш“ денонощното разписание на някой лондонски уличен котарак). И това го вършиш не от някакви егоистични подбуди, а от чувство на дълг към самите часовници, от простата нужда да знаеш, че каквото и да се случи, ти си направил всичко, което зависи от теб, и никой няма право да те обвинява.
Дори и на ум не ти идва, че часовникът би могъл да ти се отблагодари и затова не изпитваш никакви разочарования. Питаш например колко е часът и прислужницата отговаря:
— Часовникът в трапезарията показва два и четвърт.
Ти обаче не се заблуждаваш, защото знаеш, че в действителност сега е някъде между девет и десет часът вечерта. И като си припомниш, че само преди четири часа същият часовник — наистина любопитен факт — е бил напред само с четиридесет минути, добродушно се учудваш, че през това време е успял толкова много да избърза и оставаш смаян от неговите ресурси и енергия.
Самият аз имам часовник, който със своята независимост, променливо настроение и упорито нежелание да се съобразява с каквито и да било правила надминава всичко, открито досега в областта на хронометрията. Преценяван като часовник, той не струва нищо, но като самоуправляващо се същество е интересна загадка, от която всичко може да се очаква.
Един мой познат твърдеше, че часовникът му не можел да служи на никого друг освен на него, защото само той му разбирал. Уверяваше ме, че това е великолепен часовник, на който можеш да се довериш напълно, стига да го познаваш и да си проучил системата му. Чуждият човек обаче лесно можел да се заблуди.
— Например — обясняваше той, — когато отброи петнайсет удара, а стрелките показват единайсет и двайсет, аз знам, че в действителност е осем без четвърт.
И наистина кой друг освен собственика на такъв своенравен часовник би могъл да се ориентира вярно за времето!
Най-голямото очарование на моя часовник обаче е тъкмо неговата последователна непоследователност. Той върви без каквато и да било система и в това отношение е чист „емоционалист“. Някой ден го обзема палаво настроение и той сякаш на шега за една сутрин избързва с три часа. На следващия ден е изнемощял до смърт и едва се влачи, като на всеки четири часа изостава с два, и най-после следобед съвсем спира — дотолкова отмалял, горкият, че не е в състояние да върши нищо. Вечерта обаче пак се оживява и по своя собствена инициатива тръгва отново.