— Часовникаря вероятно е закупил часовниците от „Халърстейн Таймпийсиз“ — обяви Мел Купър пред Райм и Селито, след като затвори телефона. — В района Флатайрън.
Преди Сакс да го отмъкне, Пуласки бе научил от управителя на фирмата производител на кой дистрибутор са били изпратени часовниците със съответните номера. Началникът на дистрибуторската фирма току-що се беше обадил.
Купър обясни, че дистрибуторът не водел отчет на серийните номера и нямало начин да се разбере дали са били продадени в Ню Йорк, или другаде. Складът им се намирал южно от центъра, в квартал, наречен на едно старо триъгълно здание на Пето авеню и 23-та улица, което приличало на старовремска ютия1.
— Проверете склада — нареди Райм.
Купър потърси в Интернет. „Халърстейн“ нямаше собствен уебсайт, но фигурираше в списък на фирми, предлагащи стари часовници. От години бе на този пазар. Собственикът беше някой си Виктор Халърстейн. Провериха го и се установи, че няма досие. Селито се обади и без да се представя, само се осведоми дали складът е отворен. Престори се, че е ходил и преди, и попита дали говори със самия Халърстейн. Човекът от другата страна на линията отговори, че да. Селито му поблагодари и затвори.
— Ще отида да го разпитам — обяви дебелият детектив и навлече палтото си.
Винаги е по-добре да изненадаш свидетеля. Ако го предупредиш по телефона, му даваш възможност да измисли лъжи, независимо дали има нещо да крие.
— Чакай, Лон — спря го Райм.
Детективът го погледна.
— Ами ако не е продал часовника на Часовникаря?
Селито кимна:
— Да, помислих и за това. Какво да правим, ако той е Часовникаря? Не ми изглежда много вероятно. Този престъпник е достатъчно хитър, за да заличава следите си. Все пак имам план. Не се притеснявай.
Под звуците на ирландски цигулки Кейтрин Данс разсеяно оглеждаше улиците на долен Манхатън през прозореца на таксито. Коледните украси, цветни лампички и фигурки от евтин картон.
Влюбени. Ръка за ръка, ръкавица в ръкавица. Тръгнали да пазаруват. Или пък на почивка.
Замисли се за Бил. Дали щеше да му хареса тук?
Странно какви дреболии си спомня човек. Дори след две години и половина.
„Госпожа Данс, детектив Кейтрин Данс? Обажда се сержант Уилкинс. Калифорнийска пътна полиция.“ — бяха я осведомили.
Защо ще ѝ се обаждат от пътната полиция?
Кейтрин никога не се беше справяла добре в кухнята. Тогава беше започнала да приготвя вечеря за децата, тананикаше си песен на Роберта Флак и се опитваше да разбере как се борави с един уред. Искаше да направи крем супа от грах.
„Имам лоша вест, госпожо Данс. Чувате ли? За съпруга ви.“
С телефонна слушалка в едната ръка и готварска книга в другата, Кейтрин бе застинала неподвижно, втренчена в страницата. Още си спомняше илюстрацията, макар че я беше видяла само тогава. Дори помнеше надписа отдолу: „Плътна, вкусна супа, която можете да забъркате за нула време. И много хранителна.“
Помнеше рецептата наизуст.
Две години и половина не бяха много време; цял живот можеш да скърбиш. Знаеше го, защото наблюдаваше близките на жертвите, чиито убийства разследваше. Знаеше, че преди да преживее загубата, могат да минат години — поне така твърдеше психоложката ѝ. Но дали беше така? Една рана никога не заздравява напълно, все пак остава белег, нали? Просто с времето болката се притъпява. Но животът никога не е същият.
Данс се усмихна разсеяно, когато забеляза, че е свила краката и скръстила ръцете си. Един специалист по кинесика много добре знае, какво означават тези жестове.
Миризливият шевролет хвърчеше по улиците, които ѝ изглеждаха все еднакви — тъмни сгради, в сиво и мрачно кафяво, осветени от неонови реклами: „Банкомат“, „Кафене“, „Пирони по 9,95$“. Толкова различно изглеждаше от полуостров Монтерей, изпъстрен с борови, дъбови и евкалиптови горички, с пясъчни ивици, където тук-там стърчат кактуси.
Напредваха бавно. Градчето, където тя живееше, Пасифик Гроув, бе във викториански тил и се намираше на около 200 километра от Сан Франциско. Населен с около 30 000 жители, разположен между шикозния Кармел и работническия Монтерей и известен от Стайнбековия роман „Канъри Роу“, Пасифик Гроув можеше да се пресече от край до край за времето, за което таксито изминаваше разстоянието между осем пресечки.
Все пак Кейтрин обичаше жизнеността на Ню Йорк. И майката в нея се питаше как ли биха се почувствали тук децата ѝ.
Маги щеше да се прехласне. Данс бе сигурна в това. Представи си как десетгодишната ѝ дъщеричка седи насред „Таймс Скуеър“, как върти главата си на всички посоки, от което косата ѝ се развява, как възхитено разглежда рекламни табла, минувачи, амбулантни търговци, коли, киното на „Бродуей“.