Рот подхвърли в устата си ментов бонбон, ухили се и каза:
— Преувеличена е. Мога само да кажа, че ще направя всичко, на което съм способен.
— Това ми стига.
— Окей — продължи той, а Сара се приготви да си води бележки. — Има една организация, която би могла да ни бъде в помощ. Казва се APPLE21. Нейни членове са директорите на службите за охрана на деветстотин сгради и компании в града. Най-често им се налага да се занимават със случаи на взлом и дребни престъпления. Прекарват времето си основно в размисли за обществените тоалетни, товарните рампи и сервизните входове, но след случилото се в Световния търговски център не подценяват тероризма. Координаторът на програмата е мой добър приятел. Ще взема да му се обадя.
— Но ако мишена е „Манхатън Банк“ — изненада се Сара, — защо да се главоболим с другите деветстотин сгради?
— Изхождам от предположението, че „Манхатън Банк“ може да е само една от няколкото набелязани цели. Може и да греша, но според мен е по-безопасно да изключваме от един разширен списък, отколкото да ни изненадат неприятно.
— И какво смяташ да ги попиташ?
— Ще се поинтересувам например дали са получавали заплашителни писма, или са забелязали необичайно поведение. Намираме се в Ню Йорк Сити. Заплахите и подозрителното поведение тук са начин на живот, затова знам, че ще ми кажат „да“, и тогава ще трябва да разследваме. Искам да кажа, че имаме необходимите ресурси… защо да не се възползваме от това?
— Хм… интересна гледна точка — промърмори Сара.
— Освен това, мислех си, че ще трябва да се занимаем със списъка на най-известните сгради и забележителности и да не ги изпускаме от наблюдение.
— Като Емпайър Стейт Билдинг и небостъргачите близнаци на Търговския център ли?
— И Рокфелер Сентър, Линкълн Сентър, Обединените нации, Крайслер Билдинг, Статуята на свободата, сградата на нюйоркската стокова борса.
— Статуята на свободата?
— Преди петнайсет-двайсет години група хърватски националисти поставиха там бомба. И тя взе, че гръмна. Нанесе маса поразии, но за щастие нямаше жертви. Между другото, Статуята на свободата е под опеката на Националната паркова администрация и те използват електронна техника за преглеждане на багажа на посетителите. Освен това…
На вратата се почука и влезе Ръсел Улман с голям плик в ръка.
— Тук са — обяви той.
— Кои? — попита Сара.
— Отпечатъците.
— Пръстовите отпечатъци на Принца — подметна Рот. — Нали казах, че все някой ден ще пристигнат.
— Излязохме на финалната права — обади се Улман. Виждаше се, че едва сдържа възбудата си. — Все едно че сме го пипнали.
— Сериозно? — подметна Рот. — Момченце, надбягването даже не е започнало.
Сара дръпна плика от ръцете на Улман и го отвори. Рот беше прав, разбира се. Наистина не бяха започнали.
Вътре имаше пълен комплект внимателно снети отпечатъци.
— Къде е снимката? — изненада се тя.
— Не са могли да намерят — обясни Улман.
— Какво? Как така „не са могли да намерят“?
— Ами не могли. В случаи като неговия — Бауман е бил дълбоко законспириран агент — старата секретна служба по правило е съхранявала само една фотография, и то в недостъпни практически за никого лични досиета. Ясно защо: по съображения за сигурност. Но се оказва, че дори тази единствена снимка липсва — открадната, съзнателно отстранена… нещо такова.
— Опитай затвора, Ръсел — сопна се Сара. — Не се ли сети?
— Сетих се, естествено — спокойно отговори Улман. — В Полсмур фотографират всички новопристигнали затворници, след което съхраняват снимките им на две различни места, но изглежда, че и двете му снимки са изчезнали през последните няколко седмици.
— Глупости! — избухна Сара.
— Не — възрази Улман. — Претърсили са навсякъде, но снимките просто са били откраднати.
— Как е възможно?
— Ами според мен е обяснимо — каза Улман. — Много години южноафриканското правителство е правило всичко възможно да опази в тайна лицето на този човек. Същото прави и ЦРУ със своите дълбоко законспирирани агенти. Имало е може би общо три съществуващи негови снимки във всички архиви. Лесно е да се предположи, че ако нашият човек е имал достатъчно връзки или няколко могъщи приятели на подходящи места, не е било кой знае колко трудно да се направи така, че фотографиите му да изчезнат. Южноафриканците толкова дълго и така старателно са пазили неговата анонимност, че сега — когато сами искат да намерят снимката му — не могат.