Стигнаха до входа. Мишел решително хвана високия мъж за ръката и му каза да изчака, докато проучат мястото.
Вътре бе тихо, носеше се дъх на смърт и безнадеждност, лъхаща откъм ковчезите в тесните стаички. Мишел разпредели агенти на няколко ключови точки от маршрута на високия мъж — „положи жалони“, както се изразяваха на служебен жаргон. Ако работата се вършеше както трябва, самият факт, че на входа стои професионалист с пистолет и радиовръзка, можеше да постигне чудеса.
Тя изрече в радиостанцията няколко думи и колегите й въведоха високия мъж на име Джон Бруно. Мишел тръгна пред него по коридора, следвана от погледи откъм другите стаи. Свитата на политик по време на предизборна кампания беше като стадо слонове — просто не можеше да се движи дискретно. Стъпките им болезнено разтърсваха земята с цялата сборна тежест на телохранители, шефове на екипи, говорители, автори на речи, рекламни специалисти, момчета за всичко и тъй нататък. Подобна гледка задължително предизвикваше или смях, или сериозна тревога за бъдещето на страната.
Джон Бруно се бореше за поста президент на Съединените щати и нямаше абсолютно никакъв шанс да спечели. Доста младолик за своите петдесет и шест години, той беше независим кандидат, успял да се включи в щатските листи с подкрепата на малък, но гръмогласен процент избиратели, отегчени от всичко общоприето. По този начин получи охрана от тайните служби, макар и не чак толкова засилена, колкото на по-перспективните кандидати. Мишел Максуел имаше задачата да го опази жив до изборите и броеше с нетърпение всеки изминал ден.
Като бивш твърдолинеен прокурор Бруно си бе създал безброй врагове, а от тях много малко бяха все още зад решетките. Политическата му платформа беше съвсем проста. Свеждаше се до искането правителството да спре да тормози обикновените хора и да остави властта в ръцете на свободната инициатива. Колкото до бедните, слабите и онези, които нямат сили да се преборят с неограничената конкуренция… е, при всички други животински ридове слабите загиват, а силните надделяват, тъй че защо при нас да е другояче? Тъкмо заради тези си убеждения нямаше шанс да спечели. Макар че обичаха дръзките политици, американците не изгаряха от желание да гласуват за ръководители, лишени от състрадание към унижените и оскърбените, които всеки момент можеха да се превърнат в мнозинство.
Неприятностите започнаха, когато Бруно влезе в стаята, следван от шефа на предизборния щаб, двама сътрудници, Мишел и трима от нейните хора. Вдовицата, седнала пред ковчега на своя съпруг, рязко вдигна глава. Макар че беше с воал и лицето й не се виждаше, Мишел предположи, че по него е изписана изненада от нашествието на цяла тълпа досадници в това свято място. Старицата стана и разтреперана се отдръпна в ъгъла.
Кандидатът се завъртя към Мишел.
— Той беше мой скъп приятел — отсече Бруно — и няма да се перча пред него с цяла армия. Вън! — грубо добави той.
— Ще остана — отвърна тя също тъй остро. — Само аз.
Той поклати глава. Вече неведнъж бяха имали подобни сблъсъци. Знаеше, че кандидатурата му е безнадеждно начинание и това го караше да се старае още по-упорито. Ритъмът беше убийствен, организирането на охрана — същински кошмар.
— Не, това тук е лично посещение! — изръмжа Бруно. Озърна се към треперещата жена в ъгъла. — Боже мой, изплашихте я до смърт. Отвратително.
Мишел продължаваше да упорства. Той отново отказа и изведе всички навън, като не спираше да ги навиква. Какво, по дяволите, можело да му се случи в едно погребално бюро? Да не би осемдесетгодишната вдовица да го нападне? Или мъртвецът да оживее? Мишел усещаше кое го дразни най-много — че заради нея губи от ценното време за кампанията си. Вярно, не тя предложи идеята да дойдат тук. Бруно обаче не бе в настроение да изслуша напомнянето.
Този човек нямаше никакъв шанс да спечели, а се държеше, сякаш вече е в Белия дом. Естествено, когато дойдеха изборите, всички гласоподаватели, включително и Мишел, щяха да му натрият носа.
Като компромис Мишел измоли две минути, за да претърси стаята. Бруно прие и нейните хора незабавно се заеха със задачата, докато тя мълчаливо кипеше от гняв и си повтаряше, че трябва да си пази патроните за по-важни сблъсъци.
След 120 секунди агентите излязоха и докладваха, че всичко е наред. Само една врата. Няма прозорци. Вътре са само старицата и покойникът. Положението беше добро. Не идеално, но задоволително. Мишел кимна на кандидата. Бруно можеше да се сбогува с покойника насаме и после щяха да продължат по маршрута.
След като влезе в стаята, Бруно затвори вратата и пристъпи към отворения ковчег. До стената в дъното имаше още един ковчег — също отворен, но празен. Ковчегът на покойника бе положен върху издигната платформа с бяла драперия, край която бяха наредени високи до кръста красиви букети. Бруно се поклони пред безжизненото тяло и прошепна:
— Сбогом, Бил.
После се завъртя към вдовицата, която отново бе седнала на стола. Коленичи пред нея и нежно стисна ръката й.
— Толкова съжалявам, Милдред, толкова съжалявам. Той беше добър човек.
Опечалената вдигна очи към него иззад воала, усмихна се, сетне отново наведе глава. Изражението на Бруно се промени, докато той оглеждаше наоколо, макар че единственият човек в стаята освен тях не бе в състояние да ги чуе.
— Ти спомена, че искаш да поговорим за още нещо. Насаме.
— Да — отвърна вдовицата съвсем тихо.
— За съжаление не разполагам с много време, Милдред. Какво има?
Вместо отговор тя го погали с длан по бузата, после пръстите й докоснаха шията му. Бруно направи гримаса, когато усети бодването по кожата си, сетне се свлече в несвяст на пода.
2
Мишел крачеше напред-назад из коридора, гледаше часовника си и слушаше печалната музика, долитаща от озвучителната система. Стигна до извода, че дори ако преди влизането си тук човек не е бил тъжен, потиснат или направо обзет от мисъл за самоубийство, точно това го очаква само след пет минути слушане на тия затъпяващи ритми. Беше бясна, че Бруно е затворил вратата, но трябваше да се примири. По принцип не се полагаше да изпускаш от очи охранявания, ала понякога реалният живот се оказваше по-силен от уставите. Въпреки всичко тя погледна един от хората си и попита за пети път:
— Абсолютно сигурен ли си, че е чисто?
Човекът кимна.
След като изчака още малко, тя пристъпи до вратата и почука.
— Мистър Бруно? Трябва да тръгваме, сър.
Никакъв отговор. Мишел въздъхна тихичко. Знаеше, че останалите агенти от групата, все по-възрастни от нея, я наблюдават внимателно, за да видят как ще се справи. От около две хиляди и четиристотин оперативни агенти само седем процента бяха жени и сред тях се брояха на пръсти онези, които заемаха ръководни постове. Да, не беше лесно.
Тя отново почука.
— Сър?
Минаха още няколко секунди и Мишел усети как мускулите на корема й почват да се стягат. Натисна дръжката и смаяно се озърна.
— Заключено е.
Друг агент я погледна с недоумение.
— Е, значи той е заключил отвътре.
— Мистър Бруно, добре ли сте? — Тя помълча. — Сър, или отговорете, или ще влезем.
— Само минутка!
Нямаше съмнение — гласът принадлежеше на Бруно.
— Добре, сър, но трябва да тръгваме.
Минаха още две минути. Мишел тръсна глава и отново почука на вратата. Не получи отговор.
— Сър, вече закъсняваме. — Тя се озърна към Фред Дикърс, шефа на предизборния щаб. — Фред, опитай ти, ако обичаш.
С Дикърс отдавна бяха постигнали взаимно споразумение. След като са заедно по двайсет часа на денонощие, шефът на щаба и шефът на охраната трябва да се погаждат поне в най-общи линии, иначе нищо няма да стане. Все още не бяха единодушни по всички въпроси и никога нямаше да го постигнат, но в случая твърдо стояха на еднакви позиции.
Дикърс кимна и подвикна: