Старческото лице на барона се изви в усмивка, напомняща нагъната маска, изпод която надничаше истинския вид на съществото.
— Ти си добър войн, орко. Ще се справиш. Или… — направи кратка пауза — никога повече няма да видиш Якад.
Сетне баронът се разсмя оглушително и сънят изчезна.
Раджак се събуди. Беше още призори. Всички останали спяха. Той се изправи на крака и погледна спътниците си. Джеси, момчето с тъмната тайна, съкровената цел на барона. Майкъл, наследникът на онзи, който бе убил господаря му и бе направил възможно идването на кошмарния му наследник. Далвон, старият архимаг, който си играеше с огъня и разчиташе, че безумния му план ще сработи. Тиара, арогантната драконова ездачка, всъщност пионка на стария Вилхелм. Бе убил родителите й. Колко щеше да му струва да убие и нея…
В следващия миг се засрами от мислите си. Те го бяха приели като един от тях, бяха се вслушали в думите му, бяха му дали шанс и бяха му се доверили.
Щеше ли Якад да се зарадва на такова спасение? Щеше ли да е спасение изобщо?
Оркът знаеше отговора.
— Проклятие! — изръмжа той и хвана главата си с две ръце. Сетне събуди останалите и им разказа за съня си. Призна им за това, че има брат, за това, че баронът го държи и ще го убие.
— Толкова съжалявам — каза накрая Далвон.
Тиара гледаше невярващо. Майкъл я прегърна нежно и тя отпусна глава на рамото му.
— Имам план — рипна Джеси. — Нека с Майкъл се престорим на пленени от Раджак и минем през прохода малко по-напред от Далвон и Тиара, които ще вървят на разстояние след нас. Жрецът ще ни стовари уж безпомощни в краката на барона и когато той разкрие къде е Перлата, аз ще го нападна. Ще го изненадам. И ще успея да го победя!
— Това е твърде дръзко, Джеси, още си много млад! — парира Далвон. — Саркорос е на хиляда години!
— От които 900 е бил зазидан — отвърна момчето. — Знам историята му. Нямаме друг избор. Аз мога и ще го победя.
— Разумът ми казва, че това е лудост, но… — Майкъл поклати русата си глава. — Винаги ще съм с теб, братле.
Петимата кимнаха и стиснаха ръцете си.
— Започва последната битка — промълви Далвон. — Щеше ми се ние да определяхме правилата.
Манфред дремеше в гнездото си, свил се в огромен леден кръг, когато пред него се яви злокобно призрачно видение. Драконът понечи да се изправи, но невидима сила го задържа в полусън и той разбра, че това е магията на барона.
— Времето да приключим играта настъпи — рече Саркорос. — Всички пионки са наредени на шахматната дъска.
— Кажи какво трябва да направя? — отвърна леденият дракон насън.
— Превземи крепостта на ралмийците — нареди баронът. — Това ще ги прекърши. После ще се погрижа за останалото.
— Да бъде волята ви, господарю мой. Ще искате ли живи свидетели на триумфа ви?
— Не. Избий всички!
22.
Изненаданите викове на постовите спасиха Крепостта от погром. Факлите им осветиха пъплещата маса, която се бе насочила под покривалото на нощта към тях и разкри гледка, която можеше да спре сърцето и на най-смелите.
Безбрежни пълчища орки, гоблини, гноми и скелети се носеха към тях, стискащи оръжия, крещящи бойни викове на скверния си език, развяващи флагове с отвратителни гербове и руни. Над тях се носеше крилата армада от дракони: два черни, леденият Манфред и поне десет скелета-дракони.
— Започва се — каза тихо Вилхелм, който стоеше в гущеровия си вид до принцеса Лийна. Двамата бяха застанали на най-високата кула и наблюдаваха идващата към тях орда.
— Този път ще трябва да се справиш без Джеси и архимага, принцесо. Освети небето за последно!
Лийна, която бе смразена от гледката на идващите чудовища, потрепери и се опита да фокусира силата си. Малка светлинка, едвам огряваща върха на кулата проблесна и изгасна.
— Не съм достатъчно силна, Вилхелм! — рече тя.
— Помисли за твоя любим, Лийна. Може би тази битка ще спаси и неговия живот — прошепна драконът. — Помисли за нощта, за самата магия, за любовта си, за Ралмия. Чувствам силата ти. Можеш да го сториш.
Лийна затвори очи. Нейната земя имаше нужда от нея. Ралмия мина като на карта пред очите й, дори места, които никога не бе виждала. Планините на Забравата, Кралския Замък, река Песнопойна, Гората на елфите и кентаврите, Града на Оракула, някогашния Остров на Обитателя… образи се заредиха в ума й: на елфи, представители на майчиния й род, излизащ от древната принцеса Лиянна, на хора, излизащи от великия род на крал Александър. Видя в спомени, които не бяха нейни самия велик крал и се учуди, че той е взел властта съвсем млад, почти като брата на… Майкъл? Възможно ли бе това? Майкъл да е от нейната кръв?