Елън и Мини не хранеха симпатии една към друга. Елън чувстваше, че Мини не я обича. Мини изпитваше неловкост в присъствието на Елън, тъй като не можеше да я отнесе към някоя определена категория. Елън не принадлежеше нито към летовниците, нито към местните жители. Като че ли бе получила право да ползва пощенска кутия едновременно с омъжването си.
Когато Елън влезе, в пощата беше само Мини, която сортираше писмата.
— Добро утро, Мини — поздрави Елън.
Мини погледна стенния часовник над гишето и едва тогава отвърна:
— Добър ден.
— Дайте ми, моля, комплект марки по осем цента.
Елън постави върху гишето една петдоларова банкнота и още три от по един долар.
Мини пусна в кутиите още няколко писма, остави пакета и отиде до гишето. Даде на Елън комплекта марки и пъхна парите в чекмеджето.
— Какво мисли да прави Мартин с тази акула? — попита тя.
— Не знам. Навярно ще се опитат да я уловят.
— Можеш ли да хванеш с въдица Левиатана?10
— Извинете, какво казахте?
— Книгата на Йов — отговори Мини. — Нито един смъртен не ще хване тази риба.
— Защо говорите така?
— Не ни е съдено да я хванем, ето защо. Това е предупреждение за нас.
— За какво?
— Ще видим, когато му дойде времето.
— Разбирам. — Елън сложи марките в чантичката си. — Може и да сте права. Благодаря, Мини. — Тя се обърна и се отправи към вратата.
— Не трябва да се съмнявате в думите ми — подхвърли Мини зад гърба й.
Елън излезе на главната улица, зави надясно, мина покрай магазина за модно дамско облекло и павилиона за антикварни стоки. Спря пред магазина за железария и отвори вратата. Но никой не откликна на позвъняването на звънчето, провесено от вътрешната страна на вратата. Тя почака малко, после извика:
— Албърт?
Елън се приближи до отворената врата, водеща към мазето. До ушите й достигна мъжки говор:
— Идвам веднага — прозвуча гласът на Албърт Морис. — Имам цяла кутия от тях — очевидно той говореше на другия мъж. — Поровете се, може да намерите онова, което ви е необходимо.
Морис се появи на долното стъпало и започна бавно да се изкачва, вървеше внимателно, стъпало по стъпало, като се държеше за перилата. Беше навършил шестдесетте и преди две години бе получил сърдечен пристъп.
— Кнехтове — каза той, като се изкачи по стъпалата.
— Какво? — не разбра Елън.
— Кнехтове. Този младеж търси кнехтове. Сигурно е капитан на военен кораб, защото търси кнехтове с гигантски размери. А вие какво ще обичате?
— Гумената тръбичка за крана в кухнята се повреди. Нали се сещате, тръбичката, на която е прикрепено душче. Трябва ми нова.
— Няма нищо по-просто. Ей там са. — Морис поведе Елън към полицата. — Такава ли искате? — Той взе една гумена тръбичка с душче.
— Да, точно такава.
— Осемдесет цента. В брой или на кредит?
— В брой. Не бих искала да ви отнемам времето с писане за някакви си осемдесет цента.
— Понякога записвам и по-малки суми на кредит — заяви Морис. — Мога да ви разкажа какво ли не.
Те пресякоха тесния магазин, отидоха при касата и докато чукаше цифрите на машинката, Морис каза:
— Много хора са разтревожени от тази история с акулата.
— Знам. Човек може да ги разбере.
— Смятат, че плажовете трябва да се открият.
— Аз…
— Според мен главите на тези хора са пълни със слама. Сигурен съм, че Мартин постъпва правилно.
— Радвам се да го чуя, Албърт.
— Може пък този новият, дето е дошъл, да ни помогне.
— Какъв нов?
— Специалистът по рибите от Масачузетс.
— Ах, да, чух, че е пристигнал.
— Дори е тук в момента.
Елън се огледа, но не видя никого.
— Къде тук?
— Долу, в мазето. Тъкмо той търси кнехтове.
Елън дочу стъпки. Обърна се и видя Хупър. Внезапно тя толкова се развълнува, като че ли пред нея се бе изправил любимият й, когото дълго време не е виждала. Без съмнение, срещаше го за първи път и все пак забеляза у него нещо много познато.