— Трябваше да му я занеса. Той щеше да ми пази реда.
— Аха — промълви Браун.
— Какво толкова е станало? — попита Ла Бреска.
— Нищо особено — отговори Уилис. — Кажи сега как изглеждаше тоя човек?
— Най-обикновено.
— И според теб, на колко години беше?
— Трийсет и четири, и пет…
— Висок, нисък, среден на ръст?
— Висок. Горе-долу около метър и осемдесет.
— А фигурата му? Едър ли беше, дребен, или нещо по средата?
— Добре сложен. С широки рамене.
— Едър значи.
— Як мъжага.
— Цвят на косата?
— Рус.
— Мустаци? Брада?
— Не.
— Забеляза ли очите му?
— Сини очи.
— Някакви белези или отличителни черти?
— Не.
— Татуировки?
— Не.
— А гласът му какъв беше?
— Нито тънък, нито дебел. Приятен глас.
— Акцент или диалект?
— Не.
— С какво беше облечен?
— Кафяво палто, кафяви ръкавици. Не се виждаше с какво е облечен под палтото. Не бих могъл да ви кажа дали панталоните бяха от костюм, нито пък цвета им.
— Добре, а шапка носеше ли?
— Не, нямаше шапка.
— Очила?
— Не.
— Нещо друго, което да ти е направило впечатление?
— Да.
— Е?
— Носеше слухово апаратче.
Бюрото за безработни бе на ъгъла на Ейнсли Авеню и на Клинтън Стрийт, пет пресечки на север от началото на алеята. За всеки случай решиха да проверят дали мъжът със слуховото апаратче не е още на опашката. Качиха се в една от колите и се отправиха към бюрото. Ла Бреска седеше на задната седалка, горящ от желание да разпознае и посочи мъжа.
Опашката се виеше зад ъгъла. Яките мъже в работнически дрехи и кепета, пъхнали ръце в джобовете на палтата си, бяха пребледнели от студ и потропваха с крака, за да се стоплят.
— Като ги гледаш, можеш да си помислиш, че вътре раздават долари — каза Ла Бреска. — А всъщност за услугата ти взимат цяла седмична надница. Поне предлагат хубави условия. Последната ми работа беше с добра заплата и за цели осем месеца.
— Виждаш ли някъде човека? — попита Браун.
— Не мога да кажа оттук. По-добре да излезем от колата.
— Готово.
Паркираха до тротоара. Уилис, който караше, излезе пръв. Той беше нисък, слаб и подвижен като танцьор, но погледът му бе проницателен и нетрепващ, като на покерджия. Докато чакаше Браун да излезе от колата, той припряно потриваше пъхнатите си в ръкавици длани. Браун се измъкна от вратата като носорог — едва провря едрото си тяло навън, тръшна вратата и нахлузи ръкавиците върху огромните си лапи.
— Постави ли полицейския знак? — попита Уилис.
— Не. Нали веднага се връщаме.
— По-добре го сложи. Лешоядите веднага ще довтасат и ще ни глобят.
Браун изсумтя и се върна при колата.
— Ух, че студ! — каза Ла Бреска.
— Аха — рече Уилис.
Браун свали противослънчевата козирка на стъклото. Към нея с ластичета бе прикрепена написана на ръка бележка:
ПОЛИЦЕЙСКА КОЛА.
После тръшна вратата. Браун му кимна и тримата се отправиха към опашката. Детективите разкопчаха палтата си.
— Виждаш ли го? — попита Браун.
— Засега не — отговори Ла Бреска.
Огледаха хората.
— Да видим и горе — предложи Уилис.
Опашката се виеше по разнебитени дървени стълби до мрачния офис на втория етаж. Надписът па матираното стъкло на вратата гласеше:
БЮРО ЗА БЕЗРАБОТНИ
МЕРИДИАН
РАБОТА ЗА ВАС
— Видя ли го? — попита Уилис.
— Не.
— Чакай тук — каза Уилис и двамата детективи тръгнаха към дъно го на коридора.
— Какво мислиш? — попита Браун.
— Имаме ли причина да го задържим, или не?
— Нямаме.
— Точно така мисля и аз.
— Да го проследим?
— Зависи какво мисли шефът.
— Защо не го питаш?
— Ще го попитам. Ти дръж фронта.
Браун се върна при Ла Бреска. Уилис намери телефонен автомат зад ъгъла в коридора и се обади в участъка. Лейтенантът го изслуша внимателно и каза:
— Ти как го преценяваш?
— Смятам, че не ни лъже.
— И че наистина е разговарял с някакъв мъж със слухово апаратче?
— Да.
— И защо тогава не е изчакал Ла Бреска?
— Не знам, Пийт. Но Ла Бреска не ми се вижда да е мошеник.
— Къде каза, че живеел?
— Джонсън, 1812. В Ривърхед.
— Там кой участък е?
— Не знам.
— Ще проверя и ще им се обадя. Може да имат някой човек да го проследи. При нас няма пукнат човек в повече.
— Да пуснем ли Ла Бреска?
— Да, и се връщайте. Ама първо малко го сплашете — за всеки случай.
— Добре — каза Уилис, затвори телефона и се върна при Браун и Ла Бреска.
— Е, Антъни, можеш да си вървиш — каза Уилис.
— Къде да вървя? Оставам тук и се нареждам на опашката — нали трябва да си намеря работа.