— Къде е Фелтън?
— В командния пункт.
— Добре.
През по-голямата част от пътуването Айвърсън мълчеше, което бе добре за Бош, защото му даваше възможност да обмисли последното развитие на нещата. Разбираше, че има вероятност Тони Алайзо да е прал пари за Джоуи Маркс. Маркс бе г-н Хикс, помисли си той. Но нещо се объркваше, ревизията от данъчната служба заплашваше системата, а оттук заплашваше и Джоуи Маркс. Маркс реагираше като елиминираше подставения си човек.
Хипотезата му се струваше правдоподобна, но все пак някои неща не се вписваха. Взломът в офиса на Алайзо два дни след убийството му. Защо бяха чакали чак дотогава и защо не бяха взели цялата финансова документация? Документите — ако между фиктивните компании и Джоуи Маркс можеше да се направи връзка — щяха да са също толкова опасни за Маркс, колкото и самият Алайзо. Бош се зачуди дали убиецът и взломаджията са един и същи човек. Не изглеждаше много вероятно.
— Как се казва онзи тип, чиито отпечатъци са идентични с онези от трупа?
— Люк Гоушън. Разполагаме с отпечатъците му само защото трябваше да ги даде за издаването на разрешително за един от клубовете със стриптийз на Джоуи. Разрешителното е на името на Гоушън. Така Джоуи няма нищо общо. Чиста работа. Само че вече не. Отпечатъците свързват Гоушън с убийство и това означава, че Джоуи не е много далеч.
— Почакай малко, как се казва клубът?
— „При Доли“. Намира се в…
— В северен Лас Вегас. Кучи син.
— Какво толкова съм казал?
— Този Гоушън, Лъки ли му викат?
— Да. Май го познаваш.
— Срещнах това копеле снощи.
— Майтапиш се.
— В „При Доли“. Последният разговор от офиса на Алайзо в Лос Анджелис е бил с бара. Разбрах, че е ходел там и че известно време се е движил с една от танцьорките. Снощи отидох да проверя и се изложих. Гоушън накара един от хората си да ми направи ето това.
Бош докосна подутината на устната си.
— Чудех се как си го получил. Кой те разкраси така?
— Гъси.
— Шибаният Джон Фланагън. Днес ще приберем и него.
— Джон Фланагън ли? Защо тогава му викат Гъси4?
— Смята се, че е най-добре облечената горила в окръга. Нали се сещаш, заради смокинга. Винаги ходи на работа наконтен. Та затова. Надявам се, че не си го оставил без да му го върнеш.
— Преди да си тръгна имахме малък спор на паркинга.
Айвърсън се засмя.
— Харесвам те, Бош. Твърдо момче си.
— Аз обаче още не съм сигурен, че те харесвам, Айвърсън. Това, че се мъчите да ми вземете случая, продължава да не ми харесва.
— Всички ще останем доволни. Ти ще си разкриеш случая, а ние ще свалим от сцената двама големи мафиоти. Градските големци направо ще се разтопят от кеф.
— Ще видим.
— Има нещо друго — каза Айвърсън. — Когато се появи ти, вече работехме по сигнал срещу Лъки.
— За какво говориш?
— Получихме сигнал. Анонимен. Получи се в бюрото в неделя. Някакъв тип, който не си каза името, но заяви, че предишната вечер бил в бар със стриптийз и чул двама едри мъже да разговарят за убийство. Чул, че единият нарича другия Лъки.
— И какво друго?
— Само това, че убитият бил напъхай в багажник и после застрелян.
— Фелтън знаеше ли това, когато вчера разговаряхме?
— Не, още не му бяха докладвали. Научи снощи, когато откри, че отпечатъците съвпадат с тези на Гоушън. Едно от момчетата в бюрото се беше заело със сигнала. В крайна сметка информацията щеше да стигне до Лос Анджелис и ти така или иначе щеше да дойдеш. Просто си тук по-рано.
Окончателно бяха излезли извън границите на града и шоколад енокафявата планинска верига се издигаше пред тях. Тук-там бяха пръснати отделни къщи, които чакаха градът да ги погълне. Бош бе идвал веднъж насам по работа, когато посети дома на пенсиониран полицай. Пейзажът му беше заприличал на ничия земя, същото се повтори и сега.
— Разкажи ми за Джоуи Маркс — рече той. — Каза, че се опитвал да стане порядъчен човек?
— Не, казах, че се опитва да заприлича на порядъчен. Това са различни неща. Хора като него никога не се променят. Може да си смени името, да изчисти досието си, но винаги ще си остане боклук.
— С какво се занимава? Ако се вярва на медиите, мафията е била прочистена от града.
— Да, зная какво приказват. Вярно е. В последните десет години Вегас се промени. Когато постъпвах в бюрото, всичко беше свързано с мафията. Ако не шефовете на фирмите, тогава снабдителите, синдикатите, всичко. Сега е чисто. Вегас се превърна от град на греха в истински Дисниленд. Тук има повече водни пързалки, отколкото публични домове. Струва ми се, че повече ми харесваше едно време. Имаше повече тръпка, нали ме разбираш?