В стаята се появиха Айвърсън, Бакстър и Фелтън. Тримата видяха пистолета и Айвърсън триумфално извика:
— Сайонара5, котенце!
Лицето му изразяваше искрена радост. Бош им разказа как и къде е открил оръжието.
— Тези тъпи гангстери — рече Айвърсън, като гледаше към Гоушън. — Да не си мислиш, че ченгетата никога не са гледали „Кръстника“? За кого си го оставил там, Гоушън? За Майкъл Корлеоне ли?
— Казах да ми доведете шибания адвокат! — кресна Гоушън.
— Ще си получиш адвоката — отвърна Айвърсън. — А сега ставай, лайно такова. Трябва да се облечеш за малко пътуване.
Бош насочи към него пистолета си, докато Айвърсън сваляше белезниците от ръцете му. После двамата детективи го държаха под прицел, докато обуваше черните си джинси и ботуши и обличаше тениската си, предназначена за мъж с много по-малък ръст.
— Винаги сте си падали по номерата, момчета — рече Гоушън, докато се обличаше. — И сте дошли толкова много, за да хванете сам човек.
— Хайде, Гоушън, няма да си губим целия ден с теб — пресече го Айвърсън.
Когато се облече, те отново му закопчаха белезниците и го натикаха на задната седалка в колата на Айвърсън. Той заключи пистолета в багажника, после се върнаха обратно в къщата. По време на краткото разискване в предния коридор решиха, че Бакстър и двама от другите детективи ще останат тук, за да довършат обиска.
— Ами жените? — попита Бош.
— Униформените ще ги пазят, докато момчетата си свършат работата — отвърна Айвърсън.
— Да, но те ще се втурнат към телефона веднага щом излязат оттук. Адвокатът на Гоушън ще ни стъпи на гърлото още преди да сме започнали.
— Аз ще се погрижа за това. Колата на Гоушън е тук, нали? Къде са ключовете?
— На масата в кухнята — отвърна един от детективите.
— Добре — каза Айвърсън. — Да вървим.
Бош го последва в кухнята и видя, че прибира в джоба си ключовете. После отидоха в гаража, където стоеше корветът. Вътре имаше малко работно помещение с инструменти, закачени на специално табло на стената. Той взе оттам лопата, излезе от гаража и заобиколи къщата, за да стигне до задния двор.
Бош вървеше заедно с него. Айвърсън намери мястото, където телефонният кабел влизаше откъм разклонителната кутия на улицата и с един замах на лопатата прекъсна връзката.
— Направо е удивително колко силен е вятърът тук в откритата пустиня — каза той.
После погледна зад ъгъла.
— Онези момичета нямат нито кола, нито телефон. Най-близката къща е на повече от половин километър, градът е на около осем. Предполагам, че засега ще останат тук. Това ще ни даде време. Толкова, колкото ни е нужно.
Айвърсън размаха лопатата като бейзболна бухалка и я запрати в шубраците оттатък стената. После се насочи към автомобила.
— Какво мислиш? — попита го Бош.
— Мисля, че колкото са по-големи, толкова по-болезнено падат. Гоушън е наш, Хари. И твой.
— Не. Имам предвид за пистолета.
— Какво за него?
— Не зная… Изглежда ми прекалено лесно.
— Никой не твърди, че престъпниците трябва да са умни. Гоушън не е умен. Просто е имал късмет. Но това е краят му.
Бош кимна, но положението продължаваше да не му харесва. Всъщност не ставаше дума дали Гоушън е умен, или не. Престъпниците имаха опит, инстинкт. А това тук не изглеждаше логично.
— Зърнах нещо в очите му, когато видя пистолета. Като че ли само се изненада, че е там.
— Може би. А може би просто е добър актьор. Възможно е също убийството да не е извършено с този пистолет. Ще трябва да го вземеш със себе си, за да го тестувате. Първо да видим дали е той, после ще му мислим дали сме го открили прекалено лесно.
Бош кимна. Извади цигара и я запали.
— Не зная. Имам чувството, че пропускам нещо.
— Виж, Хари, искаш ли да разрешиш този случай, или не?
— Искам.
— Тогава давай да го караме в управлението и да видим какво ще ни каже.
Двамата стояха пред къщата. Бош се сети, че е забравил снимката на Лейла в спалнята. Влезе вътре да я вземе и когато се върна, забеляза, че от ъгълчето на устата на Гоушън се стича струйка кръв. Айвърсън се усмихваше.
— Не зная, трябва да си е блъснал лицето, когато е влизал ъ колата. Или пък го е направил нарочно, за да изглежда, че аз съм го ударил.
Гоушън не каза нищо и Бош просто седна от другата страна. Айвърсън изкара колата на пътя и поеха обратно към града. Температурата бързо се покачваше и Хари вече усещаше, че ризата залепва за гърба му от пот. Климатикът се опитваше да се справи със задухата, натрупала се в купето, докато бяха в къщата. Въздухът беше сух като стари кости. Бош най-после извади близалката и я прокара по напуканите си устни. Не го бе грижа какво ще си помислят Айвърсън и Гоушън.