Вместо гръден кош торсът имаше две широки плочи, заоблящи се напред от гръбначния стълб и напълно покриващи гръдната кухина. Нещо като екзоскелета на зверовете в голямата зала, само че с хиляди миниатюрни дупчици в костта.
Макартър докосна крехкия череп и прокара пръст по гладката му повърхност. Напомняше му на мечоносеца11, който като дете бе намерил изхвърлен на плажа.
— Скелетът беше почти напълно заровен — поясни Сюзан. — Аз разчистих повечето камъни. Така времето мина по-бързо.
— Какво е това? — попита професорът.
Сюзан само поклати глава.
Даниел сякаш не ги чуваше. Взираше се в костите с широко отворени очи.
— Боже мой! — промълви тя. — Изобщо не съм очаквала… Не вярвам на очите си. Просто не вярвам на очите си.
36.
Даниел Лейдлоу гледаше като хипнотизирана странното тяло, лежащо сред развалините. Имаше представа какво може да е, макар че й беше трудно да го приеме.
Макартър усети вълнението й и я погледна изпитателно.
— Това ти говори нещо. Повече, отколкото на нас.
В ума й се запрепъваха думи — лъжи. Можеше да им каже, че е просто деформиран скелет, погребан в храма от хиляда или повече години, генетичен дефект, достигнал ужасяващо крайна форма. Но предполагаше, че е нещо друго. И й беше омръзнало от лъжи.
Отново огледа черепа и плавната заобленост на челото. Забеляза тънка нишка, потъваща в костта, златно влакно, не по-дебело от паяжина. Подобни нишки излизаха от двете очни кухини и минаваха по темето, а трета — от мястото на ухото. На места костта ги покриваше, като дървесен ствол, погълнал увита около него тел.
Вече беше убедена и когато Макартър видя металната нишка и се обърна към нея, тя знаеше, че е настъпил моментът на истината.
— Да, говори ми нещо — каза накрая.
Професорът я наблюдаваше със стиснати зъби.
— Откакто се появиха Кауфман и неговите хора, стана пределно ясно, че не сме тук само заради някакви маянски артефакти — заяви археологът. — Значи за това сме дошли, така ли? За това ли всички са готови да убиват?
— По-спокойно, професоре — обади се Хоукър.
— Не. — Даниел му махна да замълчи. — Няма нищо.
Тя притисна челото си с длан. Гадеше й се.
Макартър пое дълбоко дъх и настоя:
— Бих искал да получа обяснение.
Тя кимна и заговори:
— Нуждаех се от вашата помощ, за да намеря това място, защото ние… НИИ… смятахме, че можем да открием тук енергиен източник, устройство или машина, способна да произвежда енергия чрез студен ядрен синтез.
Лицето на Макартър омекна, но по-скоро от изненада, отколкото от нещо друго.
— Защо сте очаквали да откриете тук такова нещо? — попита той.
— Защото го е донесло това същество — посочи тялото Даниел.
Професорът се озърна към скелета, като мигаше и клатеше глава, сякаш за да проясни ума си.
— Не че се правя на глупак — рече той накрая. — Всички сме изтощени и не разсъждаваме ясно, но нямам представа какво се опитваш да ни кажеш.
Даниел пое дълбоко дъх и продължи:
— Искам да кажа, че ако теорията ни е вярна, това същество, погребано тук преди около две хиляди години, е родено в друго времево измерение, някъде в нашето далечно бъдеще.
Всички я зяпнаха, търсейки на лицето й и най-слаб намек, че ги лъже, просто поредната измислица за замазване на очите им или дори жестока шега. Нищо в изражението й обаче не загатваше подобно нещо и Макартър отново се обърна към скелета. Погледът му се насочи към златните нишки. Сигурно се чудеше какво представляват.
— Сериозно ли говориш? — попита я Сюзан.
Даниел кимна.
— Би ли ни обяснила по-подробно? — вече не толкова агресивно каза Макартър.
— Ще опитам. Сигурно ще разберете по-лесно, ако започна от самото начало. Преди две години един уредник от Природоисторическия музей привлече вниманието ни към кристалите на Мартин. Видял нещо в тях, нещо, което не можел да определи — странна мъгла, която се образувала в камъка при наблюдение с поляризирана светлина. Твърдеше, че иначе кристалите не били важни, не били напускали хранилището, откакто се помнел, но бил любопитен. Беше приятел на Арнолд Мор, моя предишен партньор.
— Изпратихме кристалите на специалисти да ги изследват и резултатите бяха невероятни — продължи тя. — Самите кристали са от кварц, но са напоени със сложно вещество, излъчват слаба радиация и съдържат следи от газообразен тритий.