Вероятно и самата злополука беше измама. Така по-лесно можеха да се контролират всички елементи на ситуацията и самото съобщение. Но пък такъв блъф си имаше проблеми — проблеми с достоверността или нейното потвърждение, които можеха да разкрият истината и да го провалят.
Хоукър си помисли, че ако през последните десет години изобщо е научил нещо, това е, че хората могат да са безкрайно жестоки към своите събратя. Не просто агресивни, а чисто и просто жестоки в преследването на собствените си цели. Такива хора спокойно можеха да погубят цяло семейство само за да преместят една пионка на шахматната дъска.
Той остави лопатата и изскърца със зъби. Независимо дали действително бе имало злополука, Поласки си беше отишъл с мисълта, че единствената му дъщеря умира. Един погубен човек. Или цяло семейство. И Хоукър бе участвал в това, както пряко, така и непряко.
Разкъсван от угризения, той внимателно положи Поласки в плиткия гроб и скръсти ръцете му на гърдите. Докато го зариваше, бремето на тази смърт все повече му тежеше. Спомни си шеговития пазарлък с Даниел. Спомни си, че тъкмо той предложи сделката — неговото мълчание и лоялност срещу нейната помощ. Арогантно вярваше, че е в състояние да защити участниците в това пътешествие, без да ги предупреди за опасността. И именно мълчанието му се беше превърнало в брънка от веригата събития, довели до гибелта на Поласки, а може би и на неговата дъщеря. Мълчанието му бе спомогнало да убедят другите, че не ги заплашва нищо.
Другите…
Хоукър се зачуди какво е станало с тях. Щом знаеха за полета им над джунглата, техните противници трябваше да са осведомени за мястото, където е започнало всичко: добре охранявания лагер около храма. И естествено, веднага се бяха насочили натам. По всяка вероятност атаките бяха извършени едновременно.
— Бог да ни е на помощ — промълви той, затрупвайки Поласки с тъмната амазонска пръст. — Бог да е на помощ на всички ни.
Продължи работата си в мълчание. Умът му сякаш се вцепени, мислите му се въртяха в кръг. Накрая отъпка гроба и произнесе кратка молитва, завършвайки със стих, който си спомняше често и който му се струваше уместен както за Поласки, така и за самия него. „Дойдете при мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.“9.
Той заглади с ръка тъмната пръст.
— Почивай в мир, Поласки.
Сега му предстоеше да вземе по-важно решение. Трябваше да направи нещо, да се опита да помогне на другарите си. Но как?
Най-лесно беше да се насочи към реката и да тръгне на изток по брега. Рано или късно щеше да го вземе някое корабче и можеше да се свърже по радиостанцията с някого в НИИ. С Мор, Гибс или някой друг, който знаеше за операцията и можеше да организира ответни действия, някой, разполагащ с достатъчно хора и ресурси, за да се справи с неизвестния им противник. Но дори да имаше късмет, можеше да мине цяла седмица, докато хване транспорт, и още една, докато пристигне помощ.
Дотогава щеше да е късно.
Врагът нямаше да е там и останалите от групата на НИИ щяха да са изчезнали или мъртви. Ако вече не бяха. Замисли се за Макартър, Сюзан и носачите, наети за сто долара на ден. Замисли се за Даниел и затвори очи.
С огън в сърцето, разгарян от гняв и угризения, Хоукър взе комплекта за оцеляване, провери оръжието си и нарами раницата. Пое дълбоко дъх, стисна зъби и тръгна на запад — назад към поляната, вместо в обратната посока.
Нямаше да остави другите на жестокия враг, не и след като собственият му принос за измамата толкова много му тежеше. Щеше да се върне на поляната пеша и това щеше да доведе до нова война и още по-голямо кръвопролитие — нещо, което години наред отчаяно се опитваше да избегне.
Сега нямаше друг изход. Мракът отново се беше настанил в душата му и го тласкаше натам. Щеше да се върне на поляната и да спаси другарите си или да погребе техните убийци един по един.
29.
Докато хората на Кауфман превръщаха поляната във военен лагер, копаеха окопи и бункери и разтоварваха сандъци с оръжие и боеприпаси от хеликоптера, Норман Ланг направи своето ултразвуково заснемане, което потвърди наличието на пещера под храма и тунел, който ги свързваше. Не беше вертикалната шахта на кладенеца зад олтара, а стръмен зигзагообразен проход, прорязващ постройката като лъкатушен планински път. Започваше от място в олтарната зала, което, изглежда, се намираше точно зад гърлото на кладенеца.