От плоското пултче, вградено в писалището му, се чу приятен камбанен звук, последван от гласа на секретаря му:
— Мистър Глин е дошъл за среща с вас, сър.
— Поканете го.
Лойд не си направи труда да прикрие възбудата в тона си. Не се познаваше с Ели Глин, а и се оказа учудващо трудно да го накара да му се яви лично.
Взря се внимателно в мъжа, който влезе в кабинета му без куфарче в ръка, с безизразно, загоряло от слънцето лице. В продължение на дългата си и плодотворна кариера в бизнеса Лойд бе разбрал, че първоначалното впечатление, ако бъде внимателно преценено, бе изключително разкриващо. Погледът му попи късо подстриганата кестенява коса, квадратната челюст, тънките устни. Преди всичко този мъж изглеждаше неразгадаем като Сфинкса. У него нямаше нищо забележително, нищо, което да издава същността му. Дори сивите му очи бяха като забулени, предпазливи, неподвижни. Всичко у него изгледаше обикновено: обичаен ръст, обичайно телосложение, приятен външен вид, без да е хубавец, добре облечен, но не и конте. Единственото необичайно нещо у него, помисли си Лойд, бе как се движеше. Обувките му не издаваха никакъв шум, дрехите му не шумоляха, крайниците му се движеха леко и лесно в пространството. Плъзгаше се в стаята като елен през гора.
И, разбира се, в справката за него нямаше нищо необикновено.
— Мистър Глин — каза Лойд, пристъпи към него и се ръкува. — Благодаря ви, че дойдохте.
Глин кимна мълчаливо, раздруса подадената му ръка нито прекалено дълго, нито прекалено късо, стисна я нито прекалено отпуснато, нито в трошащия кости мачо-стил. Лойд се почувства леко обезпокоен: изпитваше затруднение да си състави онова безценно първо впечатление. Разтвори широко ръка към прозореца, в който се виждаха разпръснатите, наполовина довършени строежи.
— Е, какво мислите за моя музей?
— Голям е — отвърна Глин без да се усмихне.
Лойд се разсмя.
— Това е „Гети“1 на музеите за естествена история. Или скоро ще стане — с трикратно по-голямо дарение.
— Интересно е, че сте решили да го разположите тук, на сто мили от града.
— Малко високомерно, не намирате ли? Всъщност правя услуга на Нюйоркския музей за естествена история. Ако бяхме построили това нещо там, щяхме да ги изритаме от бизнеса до един месец. Но тъй като разполагаме с най-голямото и с най-доброто от всичко, те и без друго ще се ограничат да приемат единствено пристигнали на екскурзия ученически групи. — Лойд пак се изсмя. — Хайде, Сам Макфарлън ни очаква. Пътьом ще ви покажа всичко.
— Сам Макфарлън ли?
— Той е моят експерт по метеоритите. Е, бих рекъл, че засега е наполовина мой, но работя по въпроса. Все още е твърде рано.
Лойд хвана Глин под лакътя — материята на добре скроения, но безличен костюм бе по-добра, отколкото бе очаквал — и го поведе обратно към входа на кабинета си, после — надолу по извита кръгла рампа от гранит и полиран мрамор, по дълъг и широк коридор към копието на Кристъл палас. Тук шумът бе далеч по-голям, екотът на стъпките им се прекъсваше от викове, от постоянния ритъм на пневматичните чукове и неравномерния вой на дрелките.
С почти неприкрит ентусиазъм Лойд посочи едно от местата, покрай които минаваха.
— Това там е Диамантената зала — рече той и махна с ръка към голямо подземно пространство, обвито във виолетов ореол. — Открихме, че на хълма са били правени стари разкопки, тъй че прокарахме тунели навътре, за да изложим експонатите в напълно естествена среда. Това е единствената зала, посветена изключително на диамантите. Ала след като се сдобихме с трите най-големи екземпляра в света, това ни се стори подходящо. Сигурно сте чули как отмъкнахме „Синия мандарин“ от „Де Беерс“2 току под носа на японците?
Той се засмя злобно, като си спомни за това.
— Чета вестници — отвърна сухо Глин.
— А тази зала — продължи Лойд, който ставаше все по-оживен, — ще приеме Галерията на изчезналия живот. Странстващият гълъб, птицата додо от Галапагоските острови, дори и мамут, изкопан от сибирските ледове, все още напълно замразен. Открили са стрити лютичета в устата му — останки от последното му ядене.
1
„Гети“ — става дума за Музея на изкуствата, основан от американския милиардер Пол Гети, който е дарил за него събираната си дълги години лична колекция. — Б.пр.
2
„Де Беерс“ — южноафриканска компания, най-големият производител и търговец на диаманти в света. — Б.пр.