Бритън огледа офицерите си на мостика. Всички вдигнаха към нея побледнели, сериозни лица. Преследването бе приключило.
Мълчанието наруши Лойд. Кръвта от раната на челото му се стичаше към дясното му око и той премигна разсеяно.
— Мисля, че това е краят — въздъхна той.
Бритън кимна.
Лойд се обърна към Макфарлън:
— Знаеш ли, Сам, иска ми се да бях сега долу, в товарния танк. Бих искал да се сбогувам с метеорита. Предполагам, че това звучи шантаво. Шантаво ли ти се вижда?
— Не — отвърна той. — Не ми се струва странно.
Бритън зърна с периферното си зрение, че Глин се обръща към тях, след като чу думите им. Ала той остана безмълвен. Тъмните очертания на островите се плъзгаха все по-близо до тях.
76.
„Алмиранте Рамирес“
17:15
— Прекратете огъня — нареди Валенар на командира на частта за управление на боя.
Вдигна бинокъла си и огледа ранения кораб. От кърмата на танкера ниско над обляната в лунна светлина вода се носеха облаци гъст черен дим. Най-малко две сигурни попадения, включително едно, което изглеждаше пряко в машинното, и сериозни повреди на комуникационните мачти. Беше блестяща стрелба при подобно море: достатъчна, за да превърне кораба в неуправляемо корито, точно както му се бе искало. Вече виждаше как танкерът губи скорост — наистина губеше ход. Този път не бе измама.
Американският кораб все още следваше курс към ледените острови. Тази жена-капитан бе показала голяма храброст. Не искаше да се предаде, докато не опита всички възможни противодействия. Можеше да разбере напълно подобен капитан. Да се скрие зад островите бе благороден, макар и безполезен ход. И, разбира се, за тях не можеше да има предаване в плен. А само смърт.
Погледна часовника си. След двайсет минути щеше да скъси до минимум дистанцията и да приближи „Ролвааг“. По-тихите води откъм подветрената страна на ледените острови щяха да му дадат отлична възможност за точна стрелба.
Започна да си представя последния удар. Не можеше да има грешка, нямаше начин нещата да се обърнат. Щеше да спре „Рамирес“ на миля разстояние, за да избегне нови подводни „екскурзии“ от тяхна страна. Щеше да освети целия район с фосфорни факли. Нямаше да бърза: операцията щеше да бъде осъществена внимателно. Но нямаше и да ги измъчва с прекалено забавяне; не беше садист, пък и жената-капитан заслужаваше достойна смърт.
Най-добре бе да стреля по кърмата — около водолинията, тъй че да потъне с кърмата надолу. Най-важно беше никой да не оцелее, за да няма свидетели на случилото се. Щеше да насочи 40-мм автомати срещу първата спасителна лодка; така щеше да предотврати спускането на други лодки до самия край. А след като корабът започне да потъва, всички щяха да се съберат на бака, където би могъл да ги вижда най-добре. Искаше да се увери със сигурност, че онзи сладкодумният, лъжливият каброн30 ще умре. Той стоеше зад всичко. Ако някой е заповядал екзекуцията на сина му, то това можеше да бъде само той.
Танкерът, намалил вече хода си до пет възла, навлизаше между двата острова, близо до по-големия. Много близо всъщност; може би кормилото му бе повредено. Островите бяха толкова високи и тъй гладки, че танкерът сякаш се плъзгаше в някакъв чудовищен, блестящо син хангар. Докато „Ролвааг“ изчезваше от погледа му между двата острова, той забеляза, че корабът бе започнал да завива вляво. Така щеше да се скрие зад по-големия от островите и то откъм подветрената му страна — временно извън обсега на оръдията му. Това бе тъжна, безнадеждна маневра.
— Ехолот? — извика той и най-сетне свали бинокъла.
— Чисто, сър.
Точно така — нямаше непредвиден подводен лед; стените на островите се спускаха почти отвесно от върха до дъното им. Време бе да довърши работата си.
— Дръж към канала. Следвай курса им.
Обърна се към командира на бойната част за управление.
— Изчакайте заповедите ми за стрелба.
— Слушам, сър.
Валенар се обърна пак към прозорците и отново вдигна бинокъла.
77.
„Ролвааг“
17:20
„Ролвааг“ мина между островите, плъзна се в спокоен, потънал в полумрак свят. Вятърът постихна и вече не свистеше през строшените прозорци на мостика. Корабът изведнъж се бе откъснал от зловещата хватка на бурята. На Бритън внезапната тишина по средата на бурята й подейства потискащо. Тя се взираше в ледените стени, които се издигаха от двете страни, гладки, като разцепени с брадва. Под нея, около водолинията на кораба, мощният прибой откъм наветрената страна бе подкопал фантастични на вид пещери. На лунната светлина ледът светеше с чист, богат син цвят, толкова дълбок, че тя си помисли, че никога през живота си не бе виждала по-красиво нещо. Странно как близостта до смъртта може да изостри чувството на човека за красивото.