Бритън го погледна, усмихна се леко и продължиха по мостчето.
— Танкерите се задвижват от парни котли, а не от дизелови двигатели, както другите кораби — рече тя, като повиши тон, за да я чуе. — Имаме обаче авариен дизелов генератор. На кораб като този човек не може да си позволи да остане без електрозахранване. Защото ако това стане, се оказваш с вързани ръце: няма компютри, няма навигация, няма противопожарно оборудване. И се превръщаш в дрейфуващо корито. Наричаме това състояние DIW10 — Dead in the water.
Минаха през още една тежка врата в носовия край на машинното отделение. Бритън я затвори и задраи, след това го поведе към коридора, който завършваше с асансьор. Макфарлън я последва, благодарен, че се бяха отървали от грохота.
След миг спряха при асансьора и тя го изгледа изпитателно. Той изведнъж разбра, че бе имала предвид нещо повече от една разходка из добрия стар „Ролвааг.“
— Мистър Глин говори добре — рече Бритън най-сетне.
— Радвам се, че мислите така.
— Моряците понякога са много суеверни, нали разбирате? Удивително е колко бързо слуховете и спекулациите се превръщат във факти на долните палуби. Мисля, че този негов разговор с тях имаше голямо значение за потискането на всякакви слухове.
Последва нова къса пауза, след която тя отново подзе:
— Имам чувството, че мистър Глин знае много повече от онова, което каза. Всъщност не, не се изразих точно. Мисля, че той може би знае по-малко от онова, което каза. — Извърна се и погледна Макфарлън. — Вярно ли е?
Макфарлън се поколеба. Не знаеше какво Лойд или Глин бяха споделили с нея — или, по-точно казано, какво бяха премълчали. Но независимо от всичко, усещаше, че колкото повече знаеше тя, толкова по-добре щеше да е за кораба. Почувства се по някакъв странен начин свързан с нея. И двамата бяха допуснали големи грешки. Мотоциклетът на живота ги бе влачил и двамата подире си доста повече, отколкото средностатистическия Джо. Дълбоко в себе си той се доверяваше на Сали Бритън.
— Права сте — рече. — Истината е, че не знаем почти нищо за него. Не знаем как нещо толкова голямо е могло да оцелее при удара си о земята. Не знаем защо не е корозирало. Малкото електромагнитни и гравитационни данни, които имаме за скалата, са противоречиви, дори невероятни.
— Разбирам — кимна Бритън.
Погледна Макфарлън право в очите.
— Опасно ли е?
— Няма причини да го смятаме за опасно. — Той се поколеба. — Но няма причини и за обратното.
Последва кратка пауза.
— Онова, което имам предвид, е дали метеоритът би представлявал заплаха за кораба или за екипажа ми?
Макфарлън прехапа устна, чудеше се какво да отговори.
— Заплаха ли? Адски е тежък. Много трудно ще бъде да се премести. Но след като бъде положен и укрепен към шейната, мисля, че ще е далеч по-безопасен от пълен с огнеопасен нефт танк. — Погледна я. — А и Глин изглежда като човек, който никога не рискува излишно.
За миг Бритън сякаш се замисли върху това. После кимна:
— Това е и моето впечатление за него: предпазлив до крайност. — Натисна бутона на асансьора. — Точно такива хора обичам да имам на борда си. Защото следващия път, когато налетя на риф, ще си потъна с кораба.
15.
„Ролвааг“
3 юли, 14:15
Когато морският кораб „Ролвааг“ пресече екватора, оставил Бразилия и устието на Амазонка далеч на запад, на носа на кораба започна традиционният ритуал, който се провежда на океанските кораби от години.
На десетина метра под палубата доктор Патрик Брамбъл разопаковаше последния си кашон с книги. Почти всяка година от трудовия си живот той пресичаше линията на екватора и намираше предстоящите, свързани със събитието церемонии за крайно безвкусни — „Чаят на Нептун“, запарен от сварени чорапи, изпитанията, които трябваше да преминат гърчещите се „новобранци“, грубият смях на старите морски вълци.
Разопаковаше и подреждаше голямата си библиотека още откак „Ролвааг“ напусна пристанището. Това бе задача, на която се наслаждаваше почти толкова, колкото на самото четене на книгите, затова никога не си позволяваше да бърза. И сега сряза със скалпел последната ивица скоч, извади картонените уплътнения и погледна в кашона. С фини пръсти извади най-горния том — „Анатомия на меланхолията“ на Бъртън, — и поглади хубавата корица от изкуствена кожа преди да я положи върху последната свободна лавица в кабината си. После идваше редът на „Орландо Фуриозо“, „Наопаки“ на Хюйсман, лекциите на Коулридж за Шекспир, есетата „Виеща се роза“ на доктор Джонсън, „Апология про вита суа“ на Нюман. Нито една от книгите не бе медицинска; всъщност от хилядата еклектично подбрани книги в пътуващата библиотека на Брамбъл, само около десетина можеха да бъдат сметнати за професионални справочници — и те бяха отделени в медицинския кабинет, за да не хвърлят петното на занаята върху тъй скъпата на сърцето му библиотека. Защото доктор Брамбъл първо бе читател, а после — лекар.