Ала докато машината „Кетърпилър 785“ заобикаляше глетчера и приближаваше мястото, Макфарлън забеляза, че най-удивителната промяна бе осъществена на шкарпа на около миля разстояние. Там цяла армия работници с тежко оборудване бе започнала прокопаването на открита шахта. Дузина бараки бяха разположени около ямата. Макфарлън усещаше периодично трусовете от врзивяванията, виждаше облаците прах, които се издигаха в небето над рудника. От едната му страна бе започнала да се издига грамада от изкопаната земна маса, а наблизо бе построен и водоем за отводняване.
— Какво става там? — изкрещя Макфарлън на Евънс, за да надвика рева на двигателя, като посочи към шкарпа.
— Мина.
— Виждам. И какво търсят?
Евънс се ухили.
— Нада18.
Макфарлън се засмя. Глин бе удивителен. Всеки, който би огледал района, щеше да си помисли, че основната им работа бе върху шкарпа; районът около метеорита изглеждаше като второстепенно по значение разтоварище за припасите и техниката.
Извърна поглед от фалшивата мина пак към пътя, който лежеше пред тях. Глетчерът искреше, сякаш извличаше светлината из дълбините си и се превръщаше в безбройни оттенъци на синьо и тюркоазено.
Предишната нощ Макфарлън изобщо не успя да заспи, ала въпреки това се чувстваше съвсем бодър. След по-малко от час щяха да узнаят. Щяха да го видят. Щяха да го докоснат.
Самосвалът отново се люшна и Макфарлън стисна здраво металното перило с едната си ръка, а с другата вдигна чашата с кафе. Е, може и да бе слънчево — колкото за промяна в обстановката — но бе адски студено. Смачка пластмасовата чашка и я мушна в джоба на якето си. Големият „Кейт“ изглеждаше почти толкова очукан, колкото и самия „Ролвааг“, но Макфарлън можеше да види, че и това бе измама: вътрешността на кабината му изглеждаше чисто нова.
— Бива си я тая машина — изкрещя той на Евънс.
— Аха — отвърна мъжът и издиша пара.
Пътят стана по-равен и „Кейт“ увеличи скоростта си. Разминаха се с друг влекач и булдозер, запътили се обратно към брега, шофьорите им махнаха весело на Евънс. Макфарлън изведнъж осъзна, че не знаеше нищо за тези мъже и жени, които работеха с тежката техника — кои бяха, какво бе мнението им за странния проект.
— Вие, момчета, за Глин ли работите? — попита той Евънс.
Той кимна.
— До един.
Усмивката изглежда не слизаше от изсеченото му лице, с надвиснали и настръхнали вежди.
— Не и през цялото време обаче. Някои от момчетата са общи работници по нефтените платформи, други работят по строителството на мостове, всякакви ги има. Но дойде ли съобщение от ЕИР, зарязваш всичко и тичаш натам.
— Защо?
Усмивката на Евънс се разтегли още повече.
— Плащат пет пъти повече от обичайното, ето защо.
— Тогава значи съм се минал.
— О, сигурен съм, че няма да останете недоволен, доктор Макфарлън.
Евънс намали малко хода, за да се размине с един грейдер, чиито метални гребла блещукаха на силното слънце.
— Това ли е най-голямата задача, която си виждал ЕИР да поема?
— Не. — Евънс даде отново газ и машината подскочи напред. — Тази всъщност е средна работа.
Глетчерът остана зад тях. Отпред Макфарлън видя голяма вдлъбнатина, с площ може би един акър, изкопана в замръзналата земя. Комплект от четири инфрачервени антени — „чинии“, насочени надолу — ограждаше района. Наблизо бяха подредени в очакване редица грейдери. Техници и работници се бяха пръснали навсякъде наоколо, скупчени около планове, правеха измервания, говореха по радиостанциите. В далечината един снегомобил — голяма като трейлер машина с чудовищни вериги, — пълзеше към глетчера, понесла някакви високотехнологични инструменти, разперени настрани върху дълги реи. В единия край — съвсем мъничка и самотна, — бе пирамидата, която той и Лойд бяха издигнали върху останките на Масънкей.
Евънс спря до ръба на работната площадка. Макфарлън скочи и пое към бараката с надпис „Интендантство.“ Вътре Лойд и Глин седяха край маса до импровизираната кухня, потънали в разговор. Амира стоеше до една тепсия и пълнеше чиния с храна. Джон Пъпъп се бе свил на кравай наблизо и спеше. В помещението миришеше на кафе и на бекон.