Поклащане на главата, ала този път в доста по-бавен каданс.
— Защо напоследък толкова си се разгорещил? Защо искаш на всяка цена да победиш?
— Ами… ами не стига, че Уеб ме би на карти, че в училището нашият клас за трети път губи на баскет, ами и дядо…
— Кълън?
— Да?
— Кое дете победи снощи баба си в играта на „Монополи“?
— Ами аз.
— А кое момче грабна първото място още при първото си изпълнение на пиано пред публика?
— Аз.
— За какво хората се занимават със спорт, с игри, с музика?
Отговори ми монотонно, като че ли четеше молитва:
— За да са най-добрите. За да спечелят… И за забавление.
— Е, когато забравяш за тези две неща, тогава започват проблемите.
— Нещо както сега ли?
— Да, нещо както сега.
— Май не ме бива за спорт?
— Така ли мислиш?
Отново сви устни, преди да прошепне едва-едва:
— Наистина ли не ме бива?
Грабнах го сърдито и го тръшнах на коленете си.
— Стига! Ще ме смачкаш! — извика той, изрита ме с обувките за тенис и скочи от скута ми.
— Не, момчето ми, не е вярно, че не те бива. Но май си прекалено чувствителен. И самовлюбен.
Кълън отново се приближи към мен.
— Знаеш ли как се чувстват сега Дейв и Аксел? — попитах го аз.
Синът ми плахо се усмихна.
— Никак не им е хубаво.
— И чия е вината?
Изминаха три секунди в мъчително колебание, преди Кълън да смотолеви:
— Извинявай.
След което отново се втурна навън.
47.
Лъки предъвкваше оглозгания кокал в нозете ми, когато Ралф Гонзалес отново ми позвъни. Наведох се напред, за да грабна клетъчния телефон от масичката, и едва не прекатурих любимия ми люлеещ се стол.
— Склад за наркотици на едро.
— Много остроумен се пръкна.
— По-скоро безразсъден.
— Знаеш ли телефонната кабина на ъгъла на Уест Маркет и Стейдж Коуч Трейл?
— С теб ли е Диас?
— Si, точно до ъгъла срещу онази банка, дето я обраха. Аха, ясно, ще си обменяме кодирани съобщения.
— Само вие двамата ли сте сега там?
— Не, говоря ти за телефона на ъгъла! А не за онзи зад вратата на магазина.
— Тогава колко приятелчета има там още, като не броим теб и Хектор?
— Не, три следобед е прекалено рано.
— Значи сте вие двамата, плюс още трима юнаци за компания, така ли?
— Si, в четири и тридесет… ами да, става.
— Ама сега наистина ли се уточняваме за часа на срещата? Да или не?
— Разбира се, че мъкнем парите. От теб се иска само стоката, pendejo25!
— Може ли и аз да си домъкна някой? Просто така, за компания?
— Не бе, човече. Не искаме никой освен теб! А, да, да знаеш, че и колата ти ще претарашим. Така че никакви бръмбари, дето записват, никакви жички, с една дума nada26, само стоката, gringo.
— Ама името ти беше Ралф, а ти ме наричаш гринго!
Той се засмя.
— Ще пристигна с червен пикап — „Додж“ — рекох аз. — Но искам да го прислуша за микрофони и радиопредаватели някой друг. Само не Диас. Защото така той ще ме види отблизо и тогава танците ще започнат още там, на място, преди да е засвирила музиката.
— Сигурно така ще стане. Шибана работа! Не забравяй, четири и половина. Гледай да не окъсняваш, човече. Че нищо хубаво не ти се пише на задника.
Затворихме, без да губим време за по едно „Дочуване“.
Пикапът на Дейв беше един як „Додж“ — полеви армейски модел, с предно и задно предаване, с тъмни стъкла на прозорците, с покрита каросерия и с двигател, голям колкото щата Канзас.
— Не се опитвай да го сплескаш. Това не ти е твоята ламаринена тойота — дружески ме посъветва Дейв.
— Не ми напомняй за моята нещастна смачкана „Такома“. Е, както и да е… станалото не може да се поправи. Хм, да… Не ще и дума, че този път Диас е подбрал хубавичко местенце. Хубаво за него, но не и за нас. Няма съмнение, че ще подсигури достатъчно свои хора, за да ме проследят, затова всеки от вас трябва да бъде не само на по-малко от един поглед дистанция спрямо уличната телефонна кабина, но и да заеме такава позиция, че да може да следи кой ще се измъкне след мен от зоната. Татко, искам да покриваш изхода от града по Уест Маркет, а пък Аксел ще поеме противоположната посока — може би някъде около Суинг Роуд. Ще си изберете такава позиция, че да можете бързо и незабелязано да се измъкнете. Най-важното е второто.