Още не бях приключил с лицевите опори — три серии, всяка по сто опори, с почивки от по две минути между сериите — когато по някое време, между втората и третата серия, на прага на залата се показа главата на Дейв.
— Извинявай, че идвам толкова рано — рече той, докато сваляше ръкавиците си, — но днес следобед „Търман“ е затворен.
— Няма проблеми — задъхано изрекох аз.
— Казах само, че съжалявам за това, че ти нарушавам тренировката — продължи той и завъртя глава, за да разкърши вратните си прешлени, сковани от студа, след което свали якето си и се зае с разтриването на раменете.
— Аз пък вече ти обясних, че няма проблеми — троснато повторих и се преместих на тепиха, за да започна повторенията на техниките, задължителни за всеки, който претендира, че е овладял тайните на тай чи ката6.
Дейв смъкна пуловера и панталона. Остана само по фланелка и гащета и започна да разгрява по страничната пътека, докато аз, в пълно мълчание, се потях на тепиха. Всеки от нас беше унесен в своите мисли. Но приятелят ми скоро разбра, че настроението ми е вкиснато. За да ме разсее, той притича и зае началната поза срещу мен. Крачка напред, обръщане надолу. Париране на атаката. Замах. Завъртане на торса, бързо отдръпване на издадения напред десен крак. Облени в пот, ние се преследвахме упорито. Дейв е майстор на тези техники. Макар винаги да твърдеше, че аз съм по-добър от него. Може би е така. А може би не.
Най-после, уморени и задъхани, ние седнахме на пейката.
— Какво става с теб? — попита той.
Но аз се престорих, че не съм чул въпроса му.
— Тайлър, чуваш ли ме?
Отново никаква реакция от моя страна.
— Ако си решил да се преструваш на глух, ще се наложи да повторя онзи номер от Оклахома.
— Добре, щом така предпочиташ. Но после да не ми мърмориш, че те занимавам само с моите грижи.
— Ще мърморя само ако се опиташ да запееш някаква мелодия. Дори можеш още с първите напъни да ме изгониш завинаги от къщата си.
Ледът се пропука. Отново имах настроение за шеги. Това ми позволи да споделя с най-добрия си приятел тревогите, натрупани през последните дни, като съзнателно ги омаловажах пред него. А Дейв можеше да оцени по достойнство чувството ми за хумор. Както и опасенията ми относно изхода от поредната заплетена ситуация.
Но му се наложи доста да почака. Той успя да се намеси в разговора едва когато аз привърших пространното си изложение.
— Не мога да те позная. Нима не можеш място да си намериш от тревоги, защото са те заплашили някакви босненски контрабандисти? И какво толкова си се загрижил за онзи негодник Хектор Диас? Забрави ли как баща ти се справи с него. Пфу! По всяка вероятност двете банди ще се изпотрепят взаимно и накрая всичко ще се уреди от само себе си.
Дейв умееше по-добре от всеки друг да предвижда бъдещето — е, не чак за години напред, но поне в най-близка перспектива.
Напуснахме тепиха, грабнахме кърпите и се запътихме към банята. След нея ни очакваше картофена супа, макар че можехме да решим първо да се справим със супата и чак след това да се напъхаме под душовете.
Навън мракът скри дъждовната пелена. Луната, почти пълна, колебливо надникваше през сивите облаци. Но мрачната гледка не успя да отрови настроението ми. Нито гласът на Дейв, който си тананикаше от банята за гости припева на старата песен: „О, какво прекрасно утро…“. Дейв безмилостно продължи със следващия куплет: „… какъв прекрасен ден. Аз ще…“.
Нямаше спасение от него, макар че затворих плътно вратата.
Беше доста късно, когато баща ми се върна с Кълън. Синът ми умираше за сън и се наложи да го отнеса на ръце до стаята му на горния етаж. Отместих кувертюрата, настаних го в леглото, обърнах го по гръб, докато момчето кротко дишаше до ухото ми, после спуснах завесите и свалих обувките, чорапите и джинсите му. Целунах го по бузата, прошепнах му: „Спи спокойно, момче, защото аз винаги ще те обичам“, както всяка вечер, след като синът ми си легне, преди още да се е унесъл в сън. Както и ще го правя, докато порасне дотолкова, че да не изпитва нужда да му го шепна преди заспиване. Кълън промърмори нещо в просъница, обърна се и задърпа одеялото към вратлето си. Останах малко при него, загледан в унесеното му лице, преди да сляза долу в кухнята при баща ми.
— Харесаха ли му фойерверките? — попитах аз.
— Много. Дори и аз се зазяпах, макар че не помня за кой път ги гледам. Може би защото всяка година ги разнообразяват. Стават все по-пищни и завладяващи.
6
Тай чи ката (T’aj Chi Kata) — комплекс от 108 упражнения, изпълнявани в бавно темпо, за да се подобри циркулацията на „чи“ (вътрешната духовна енергия) в тялото, в съзнанието и в подсъзнанието. Древна методика, разработена от монасите от Шаолин и от таоистите в Китай. — Б.пр.