— Повикване от Далас до някаква заложна къща в Мексико Сити. (По-късно е било установено със сигурност, че са търсили някой си Хектор Диас.)
— Повикване от Мексико Сити до козметичния салон „Лорейн“, в Портланд, Орегон.
— Повикване от уличен телефон в Портланд до някакъв автомобилен салон в Мемфис, Тенеси.
— Повикване от Мемфис до уличен телефон в Чапъл Хил, което е в района на университета на Северна Каролина.
В Дърам — главният град на окръг Гилфорд, недалече от Грийнсбъро — някакъв мъж, описан по-късно като тридесет и пет годишен, слаб, със светлокафява или сива коса, с шапка с емблемата на „Чикаго Булс“ и сини джинсови дрехи, се разхождал бавно около въпросния университет, като разпитвал къде наблизо можело да се намери сносен мотел. Накуцвал с левия крак. Или с десния. Поел на запад с черен „Нисан Патфайндър“, с регистрационен номер от знойния щат Флорида, по-точно от окръг Дейд. Регистрирал се под името Херман Кландестин, но полицаите доста бързо разкрили, че истинското му име е Виктор Бовил. Единственият му багаж бил един поизвехтял бежов сак.
Въпросният патфайндър заредил резервоара си в бензиностанцията веднага след надлеза на магистралата 421/I-40, на изхода от Грийнсбъро, в южна посока.
17.
— Легато! Легато! По-плавно да се преливат нотите!
Трудно се понасяха звуците, смътно напомнящи за мелодията на „Добрия крал Венцеслас“7, достигащи до изтормозения ми слух благодарение на добросъвестните усилия на Кълън, залегнал над клавишите на пианото. От пет месеца синът ми се мъчеше над тях. Но и крясъците на Етъл не бяха по-лесни за понасяне. Отчаян от тях двамата и загрижен за кръвното си налягане, баща ми поклати глава и продължи да разбърква сместа от маслото, брашното, захарта, ванилията, бакпулвера, шоколадовите пръчици и настърганите орехи, сипани в купата. Беше се съгласил да помага при приготвянето на кейка, само и само да намери повод да се измъкне от всекидневната. Ако беше останал при сина ми и тъща ми, нямаше да издържи дълго и щеше да грабне Кълън за ръката, за да го изведе навън, по-далече от проклетото пиано.
— Боже мой, каква жена! Крещи на всички като полудяла!
— Тя се кара с всички, но Кълън най-много си пати от нея.
— Да, и то здравата. Ще се ужасиш, ако влезеш и погледнеш лицето му. Толкова е притеснен, така се е вдървил на стола пред пианото, че нищо чудно да получи хемороиди още преди да е навършил осем.
В този миг виковете през стената достигнаха болезнено високи октави и аз не издържах. Отворих вратата на всекидневната, за да успокоя педагогическите напъни на бабата на моя син.
Но Кълън вече свиреше приятната песничка „Джингъл Белс“8, като само понякога, колкото да изрази отчаянието си, внасяше свои, подчертано минорни тонове в изпълнението си.
— Как ти се стори? Вярно ли го изсвири? — попита Етъл, когато синът ми най-после предаде последната нота и тежко въздъхна.
— Бабо, какво да правя, като ми се схвана пръстът!
Прехапах устни, за да не се разсмея. На всяка цена трябваше да остана невъзмутим и най-важното — неутрален.
Но този път номерът ми не мина. Етъл ме съзря и ми метна един от нейните специални погледи, с които можеше да причини парализа на лицевия нерв на някой индивид с по-крехка психика.
Аз се задоволих да отвърна на поздрава й само с една блажена усмивка.
За Кълън нямаше друг изход, освен да започне отново „Джингъл Белс“. Този път още по-причудливо кършейки пръсти, за да избегне натиска върху схванатия. Крехките му рамене потръпваха в такт с мелодията. Този път поне на мен ми прозвуча по-добре. Пристъпих към Етъл. Сега тя вече беше по-спокойна, макар да не ме удостои с втори поглед.
Заговорих й шепнешком на ухото, за да не смутя нашия млад маестро:
— Оценявам старанието ти да ми спестиш парите за наемане на някой скъпоплатен учител по пиано, но вече на всички е ясно, че Кълън няма да го поканят да концертира в Карнеги Хол, затова те моля да охлабиш малко темпото.
— А ти как го разбра?
— Какво да съм разбрал?
— Че няма да изнася концерти в Карнеги Хол.
— Етъл! Та той е само на пет години. Отпусни малко юздата.
— Тогава защо ти не се заемеш с неговото обучение?
— Не, няма да се стигне чак дотам, но мога да наема Дебра Кърк. Слушал съм, че била много търпелива с хлапетата, а освен това така умеела да ги ентусиазира, че можела да накара дори Брус Хорнсби9 да свири сносно на пианото, при това, без да си прави труда да сваля боксьорските си ръкавици.
7
Св. Венцеслас (907 — 935) — херцог на Бохемия, убит по заповед на брат си, защото се осмелил да покръсти своите поданици. Песента в негова чест — „Добрият крал Венцеслас“ — все още е много популярна в Чехия. — Б.пр.